— Искаш да кажеш, че нямам право?
— Не, изобщо не мисля така. Имам предвид, че си само на деветнадесет години и не трябва да прахосваш младостта си, като ридаеш над онова, което е могло да стане. Господи! — Тя внезапно се разсмя. — Заприличах на Бари в онази ужасна пиеса „Скъпи Брут“. Томи Мортимър ме заведе да я гледам в Лондон и цялата публика подсмърчаше освен нас с Томи, които бяхме отегчени до смърт.
— Не — побърза да я успокои Джудит. — Няма да прахосам младостта си. Не мисля. Но заминавам. Напускам всички ви. Бях в Девънпорт във вторник и се записах в Женската кралска морска служба. Рано или късно ще получа повиквателна и ще замина.
— О, мила.
— Знаех, че по някое време трябва да отида. Мисля, че само го отлагах. И точно сега времето е не по-лошо от всяко друго. Освен това направих всичко, каквото мога. Биди, Филис и Ана са настанени в Дауър Хауз и предполагам, че ще останат там през цялото време. Може би от време на време можеш да им хвърляш по едно око, за да провериш дали са добре.
— Разбира се, че ще го правя. Във всички случаи ще продължавам да виждам Биди в Червения кръст. Какво ще правиш в службата? Нещо страшно ефектно, като например корабен екипаж? Видях снимка във вестник онзи ден. Хубави момичета в моряшки панталони. Изглеждаха като дошли направо от модно ревю.
— Не, няма да е корабен екипаж.
— Жалко.
— Стенография и машинопис, вероятно. Във флотата го наричат да си писар.
— Не звучи много интересно.
— Но е работа.
Даяна помисли малко над това и после въздъхна дълбоко.
— Не мога да понасям мисълта, че ще заминеш, но предполагам, че трябва. Много ми беше трудно да се сбогувам и с Джеръми, когато си тръгна от нас. Не мога да ти опиша каква опора ни беше, макар и да стоя тук само два дни. А сега трябва да замине. Да се върне на друг кораб вероятно.
— Той се отби в Дауър Хауз, когато си тръгна, за да се сбогува. Именно той ми каза да мина да те видя.
— Наистина смятам, че той е един от най-добрите хора, които познавам. И това ми напомня нещо. — Тя се обърна към бюрото си, отвори малко чекмедже, порови в съдържанието му. — Имам ключ тук някъде. Ако се каниш да ни напуснеш, трябва да имаш ключ.
— Ключ?
— Да. Ключ за къщата ми в Кадоган Мюз. Когато избухна войната, една дузина временни квартиранти отпаднаха. Рупърт замина и Атина, разбира се. И Гас. И Джеръми. И Едуард. Той имаше ключ… А, ето го. Ще трябва да му сложиш етикет, за да не го загубиш. — Тя го бутна напред и Джудит го взе. Малък месингов секретен ключ. Тя го задържа на дланта си.
— Защо ми го даваш?
— О, мила, човек никога не знае. Във военно време всеки минава нагоре-надолу през Лондон и хотелите ще са претъпкани, а освен това са ужасно скъпи и това може да бъде само малко убежище за теб или място, където да положиш глава през нощта. Ако не го бомбардират или нещо друго гадно не му се случи. Сега за мен няма никаква причина да ходя в Лондон, а ако отида и се случи и ти да си отишла да спиш там, толкова по-добре. Има достатъчно място.
— Мисля, че това е чудесна идея. Много мило и щедро от твоя страна.
— Аз не съм нито едното от двете. И да споделя малката си къща с теб е може би най-малкото, което мога да направя. Ще останеш ли за обяд? Остани. Има пай от заек и то ужасно много.
— Много бих искала, но трябва да се връщам.
— Лъвдей е в Лиджи, но Атина е тук.
— Не. Мисля, че ще стане друг път. Дойдох да видя само теб.
Даяна разбра.
— Добре. — Усмихна се. — Ще им кажа. Друг път.
Едгар Кеъри-Луис сам пое задължението всяка сутрин да събира кореспонденцията от масата в коридора, оставена там от пощальона, да я разгледа сам в кабинета си и да прочете всички писма, преди да подаде някое от тях на Даяна. Десет дни след смъртта на Едуард, а те все още пристигаха, от стари и млади, с всякакво обществено положение, и той четеше всички внимателно и грижливо, като отсяваше добронамерените, но може би нетактични и несръчни усилия, които се боеше да не разстроят жена му. На тези той отговаряше сам и после ги унищожаваше. Другите оставяше на бюрото си за нея да ги прочете внимателно и да им отговори, когато намери за добре.
Тази сутрин имаше необикновено голям куп. Освен това голям, с твърди стени бледожълтеникав плик, адресиран с черен наклонен шрифт. Приятният почерк улови погледа му и той се взря по-внимателно, и видя марка от Абърдийн.
Той отнесе купчината писма в кабинета си, затвори вратата, седна до бюрото и отвори тежкия плик със сребърния си нож за писма. От него изпадна писмо и парче картон, сгънато на две и притиснато с кламери. Той отвори писмото, погледна подписа и видя, че е подписано с „Гас“, и много се трогна, че още един от кембриджките приятели на Едуард си е направил труда да пише.