Главна квартира на полка
Гордънски планинци,
Абърдийн
5 август 1940 г.
Драги полковник Кеъри-Луис,
Едва вчера научих за Едуард, затова не ви писах по-рано. Моля, простете ми и ме разберете.
Прекарах десет години от живота си в училище с пансион, първо в Шотландия, после в Ръгби, и никога през цялото време не съм имал близък приятел, личност, с която да се чувствали съвсем, леко и чиято компания никога не е преставала да ме забавлява и да ме стимулира. Преди да отида в Кембридж, бях решил, че има нещо в природата ми — може би ужасната шотландска резервираност — което изключва такива отношения. Но тогава се запознах с Едуард и всичко в живота промени цвета си. Чарът му беше измамен… Трябва да призная, че отначало бях предпазлив към него… Но когато го опознах, всичките ми резерви се стопиха, защото под този чар се оказа силен характер на човек, които знае много точно кой е, какво иска и къде отива.
От малкото месеци, в които се познавахме, имам множество чудесни спомени. За неговите общителност, доброта, безкраен капацитет за приятелство, неговия смях и хубав хумор, неговата щедрост и дух. Дните, които прекарах с всички вас в Нанчероу точно преди да избухне войната, и любезността, която проявихте към един напълно непознат — всичко това е част от тези спомени. Нищо не може да разруши тези щастливи възпоминания и мога само да бъда благодарен, че имах щастието да познавам Едуард и да бъда смятан за един от неговите приятели.
Като преглеждах скицника си от Кембридж, попаднах на тази рисунка, която му направих. Лято, мач по крикет в колежа, и той беше убеден да играе. Трябва да добавя, без особен ентусиазъм. Нарисувах го, както стоеше до павитона, очакващ да влезе. Ако желаете, няма ни най-малко да се засегна, ако я хвърлите направо в кошчето за боклук, но си помислих, че може би ще искате да я имате.
Планинската дивизия е преформирана, но аз съм преведен в щаба на Втори батальон на Гордънските планинци, които вече са в чужбина. Ако е възможно, бих искал да ви пиша и да поддържам връзка с вас.
С най-добри пожелания на вас и госпожа Кеъри-Луис. И на Атина и Лъвдей.
Искрено ваш, Гас
Едгар два пъти прочете внимателно писмото и после го остави, за да погледне импровизираната папка. С известно затруднение (пръстите му кой знае защо трепереха) той махна кламерите и разгъна картона. Вътре имаше парче дебела хартия за рисуване с груб горен ръб, който Гас бе откъснал от скицника си.
Синът му. Набързо скициран с молив, по-късно оцветен (запазена марка на Гас). Уловен в момент, уловен завинаги. Едуард, облечен за крикет, с бяла риза и спортен панталон, с блестящ раиран копринен шарф, завързан на кръста. Ръкавите на ризата навити, мускулести бицепси, кожена топка за крикет — стисната в ръката му. Лице полуобърнато, загоряло и усмихнато, и с оня упорит кичур коса с цвят на царевица, паднал на челото му. За момент той беше готов да сложи ръка върху него и да го отмести настрана.
Едуард.
Изведнъж той откри, че не може да го види както трябва, защото зрението му беше замъглено от сълзи. Хванат без предупреждение, обезоръжен, той заплака. Бръкна в джоба си и извади огромна памучна кърпа на сини точки, избърса сълзите си и издуха носа си. Няма нищо. Няма значение. Беше сам. Никой не го видя в момент на разяждаща мъка.
Той седеше там с рисунката на сина си много дълго. После грижливо я върна в папката, стегна кламерите и я пъхна далече навътре в чекмеджето. Някой ден ще позволи на Даяна да я види. Още по-късно ще я сложи в рамка и ще я постави на бюрото си. По-късно. Когато реши, че е достатъчно силен да седи и да я гледа. И да живее с нея.
1942
ЖКМС8
Норт Енд
Портсмут
Петък, 23 януари
Мили мамо и татко,
Не съм получавала от вас писмо след онова, което ми писахте веднага след Нова година, и толкова ме е страх, че не можете да ми пишете, или може би просто нещо е станало с писмата, ши пък няма достатъчно кораби (за пощата), или самолети и прочее. Във всеки случай ще пратя това писмо до „Орчард Роуд “ с надеждата, че още сте там или че някой ще ви го предаде. Чета вестници и слушам новините всеки ден и много се тревожа за вас, защото всеки ден сякаш японците напредват все повече и повече във Филипините, Манила, Рангун и Хонконг, и че са потопени както „Принцът на Уелс“, така и „Отпор“, а сега и Куала Лумпур е паднала. Всичко това е прекалено близо до вас. Какво става? Защо като че ли никой не е в състояние да ги спре? Опитах да позвъня на чичо Боб в Скапа Флоу да видя дали може да получи някаква информация за вас, но не можах да се свържа, разбира се. Дори и да бях, не мисля, че щях да мога да говоря с него.