Висок три етажа, той съдържаше дванадесет апартамента, всичките еднакви. До тях се стигаше по каменни стълби, асансьори нямаше. Бяха много малки. Всекидневна, две спални, кухня и баня. Нямаше централно отопление, нито камини, нито комини. Само всекидневната и тесният коридор имаха електрически нагреватели, вградени в стената, и дори те заради икономия на горивото бяха изключени. Студът през зимата беше толкова непоносим, че фактически ставаше мъчителен.
Десет момичета обитаваха всяка квартира, като спяха на двуетажни двойни морски койки. Четири във всекидневната, четири в главната спалня и две във втората спалня, която явно беше предвидена за много малко дете или може би също толкова малко и маловажно възрастно лице. Джудит и момиче на име Сю Форд деляха този претъпкан апартамент, който беше по преценката на Джудит с размера на килера в Дауър Хауз и три пъти по-студен. Сю беше високо и отпуснато създание, което идваше от Бат, и беше водещ служител на ЖКМС в свързочния отдел, което означаваше, че работеше на дежурства. Това беше много хубаво, защото нямаше място дори за двама да се облекат или съблекат едновременно.
Столът на ЖКМС беше в мазето, перманентно затъмнен и снабден с чували пясък, тъй като служеше и за бомбоубежище. Закуската беше в седем часа, вечерята също в седем и понякога Джудит си мислеше, че ако още веднъж види филия с мляна шунка от консерва, поредното преразпределено бъркано яйце и поредното парче жълт карфиол от буркан с туршия, просто ще закрещи.
И така, във всички случаи беше някакво облекчение да се измъкнеш, да се махнеш, да отидеш в Лондон, та макар и само за една нощ. Навлечена с шинела си, в ръка с чантата с необходимите й неща, Джудит се разписа в присъствената книга на контролния офис и излезе навън в мразовитата сутрин с намерението да хване автобус до гарата. (Би могла да отиде с велосипеда, разбира се, но тогава трябваше да го остави на гарата и после може би да не го намери, като се върне. А той беше толкова жизненоважна част от съществуванието й, че не можеше да рискува да й го отмъкнат.)
Но не се наложи да чака автобус, защото щом застана на спирката, се показа камион на Кралската флота, младият моряк зад волана я забеляза, отклони колата към нея и спря, наведе се навън и попита:
— Да ви закарам?
— Да. — И тя се покатери в кабината и затръшна вратата след себе си.
— Къде?
— На гарата. Благодаря — добави тя.
— В отпуска, така ли?
Той отново излезе на пътя с такова тряскане на скоростите, от което стискаш зъби.
— За кратък уикенд.
— За къде заминавате?
— За Лондон.
— Късметлийка. Лондон, а? Аз съм от Хакни. Поне бях. Майка ми я бомбардираха на бърза ръка. Сега живее при братовчедката си в Балъм. Кучешки студ, а? Цигара?
— Благодаря, не пуша.
— Кога ви е влакът?
— Трябва да е в десет и петнадесет.
— Ако е навреме.
Не беше. Закъсня, но това никого не изненада. Късно дойде, късно тръгна. Тя постоя малко, като потропваше с крака да се стопли, и после, когато най-после позволиха на пътниците да се качат, се запъти решително към първа класа. Пътническото й разрешително беше за трета класа, но отряд млади моряци, в пълна екипировка, също пътуваха за Лондон и тя просто нямаше сили да си пробива път през претъпканите коридори и да си търси място, в резултат на което накрая щеше да се окаже седнала на войнишка раница, заклещена в ъгъла до някоя воняща тоалетна. Ако мине кондуктор между Портсмут и Уотърлу — което много често не ставаше — тя просто ще доплати пет шилинга и ще си остане там.
Във влака беше блажено душно и много топло. Тя свали шинела си и шапката и ги закачи заедно с чантата на мястото за багаж, после се настани в ъгъла до мръсния прозорец. Единственият й спътник беше командир от Кралските доброволчески военноморски сили от запаса, вече дълбоко погълнат от вестника си и явно несклонен да разговаря. Джудит също си беше купила „Дейли Телеграф“, но го сложи на скута си и се загледа към гарата през мръсния прозорец. Тя почти не забелязваше повредите от бомби, защото бяха станали толкова познати, сякаш са просто част от живота. Започна да прави планове в главата си. Ще слезе на „Ватерло“. Ще вземе метрото до Слоун Скуеър. Ще отиде пеша до Кадоган Мюз. Ще си разопакова багажа, ще смени униформата с цивилни дрехи. После пак метрото до Пикадили Съркъс…