На това място тя усети неприятно, сухо дразнене в основата на гърлото, което винаги беше класическо начало на ужасните й простуди. Като дете не беше страдала от настинки, но откакто дойде в ЖКМС и живееше в толкова тясна близост с толкова много хора, беше изтърпяла поне три, една от които беше преминала в грип, който изискваше пет дни престой в лазарета.
„Няма да ти обръщам внимание“, каза тя на дразненето, като прогони от главата си спомена за Сю Форд, която снощи се прибра с подсмърчащ нос. „Изобщо няма да те забелязвам и ще се махнеш. Имам два дни отпуска, няма да ми я съсипеш“. Имаше аспирин в чантата си. Ще вземе нужното количество, като стигне в Кадоган Мюз. Това ще я оправи за днес, а утре ще се погрижи за себе си.
Тя чу пазачът да идва по платформата, като затръшваше тежките врати, което означаваше — дано! — че скоро ще тръгнат. И в този момент при тях с командира от морските доброволци от запаса влезе трети човек, лейтенант от Кралската флота в пълен екип на най-хубавата си униформа и дълъг, много елегантен шинел с цвят каки. Той влезе от коридора.
— Извинете. Това място заето ли е?
Каквото то явно не беше. Командирът едва забеляза присъствието му, но Джудит каза:
— Не.
— Отлично!
Той затвори вратата, свали си шапката и шинела, прибра ги на лавицата над седалките, приклекна, за да провери вида си в огледалото на стената, приглади косата си с ръка и накрая се настани срещу Джудит.
— Ух! Едва успях.
Сърцето й се сви. Познаваше го. Не искаше да го познава, но го познаваше. Антъни Бордън-Смит. Беше го срещала в Клуба на младшите офицери в Саутсий, където беше ходила със Сю Форд и двама младши лейтенанти. Антъни Бордън-Смит беше сам и правеше всичко възможно да се присъедини към тях, като висеше наоколо в края на групата по най-досаден начин, като се намесваше в разговора и поръчваше питиета за всички със смущаваща щедрост. Но се беше оказал дебелокож като носорог, не се трогваше от закачки и дори обиди и накрая Джудит, Сю и придружителите им бяха принудени да вдигнат платната и да се преместят в „Сребърната скарида“.
Антъни Бордън-Смит. Сю го наричаше Антъни Боуринг9-Смит и каза, че произлиза от знаменитата фамилия Боуринг, че баща му е досаждал за Англия, а баба му е била прочута олимпийска досадница.
За съжаление той я позна моментално.
— Охо, здравей! Брей, какъв неочакван късмет!
— Здравей.
— Джудит Дънбар, нали? Така си и мислех. Помниш ли, запознахме се в ДЖОК. Страхотно парти. Жалко, че трябваше да си тръгнете.
— Да.
Влакът най-после тръгна. Но това влоши нещата още повече, защото сега тя беше в капан.
— Отиваш в града?
— В Лондон, да.
— Отлично. Аз също. Отивам да се срещна с майка си за обяд. Тя е отишла там от нашето място в провинцията за няколко дни.
Джудит го погледна с отвращение, опита се да си представи майка му и реши, че тя прилича на кон. Той също малко приличаше на кон. Ужасно тънък кон, с огромни уши, много зъби и дълги, дълги, проточени крака. Малки мустачки стърчаха над горната му устна. Единственото привлекателно нещо у него беше хубавата му униформа.
— Къде служиш?
— Във Военноморското училище на Великобритания.
— О, Уейли! Как се оправяш с всички онези обути в гамаши артилерийски офицери? Обзалагам се, че не е много весело там.
Джудит си спомни с обич и съпричастие тактичния капитан трети ранг Кромби.
— Много добре, благодаря.
— Изкарах там артилерийския си курс, разбира се. Никога през живота си дотогава не бях тичал толкова. Къде ще отседнеш в Лондон?
— Имам къща там — излъга Джудит.
Той вдигна вежди.
— Така ли, за Бога? — Тя не се впусна в уточнения и го остави да си представя шест етажа на Итън Скуеър. — Аз обикновено отсядам в клуба си, но понеже майка ми е в града, вероятно ще бъда с нея. Пемброук Гардънс.
— Колко хубаво.
— Заета ли си тази вечер? Не би ли искала да дойдеш в Куогс с мен? Ще ти предложа вечеря. Можем да потанцуваме. Да отидем в Кокънът Гроув. Там ме познават. Винаги мога да намеря маса.
Тя си помисли: никога не съм познавала, не съм срещала мъж толкова непоносим като теб.
— Съжалявам, боя се, че не мога.
— Предварителен ангажимент, а?
— Среща с приятел.
Той се усмихна насочващо.
— М или Ж?
— Моля?
— Мъж или жена?
— Приятелка.
— Страхотно. Ще доведа и друг приятел. Ще станем четирима. Тя колкото теб ли е хубава?
Джудит се двоумеше, като се чудеше как да отговори на това. Няколко варианта се въртяха в главата й. „Просто е грозна“. „Невероятно хубава е, но за съжаление е с дървен крак“. „Тя е треньор по физическа подготовка и е омъжена за боксьор“.