Но истината беше най-добра.
— Тя е с много голяма власт и е влиятелен граждански служител.
Това свърши работа. Антъни Бордън-Смит сега изглеждаше леко обезкуражен.
— Господи — каза той. — Мозък. Но извън моята лига, страхувам се.
След като най-после беше продупчила егото му, Джудит продължи, за да го доубие.
— И без това не можем да ходим в Куоглино тази вечер. Отиваме на лекция в Британския музей. Произведения от времето на династията Мин в Китай. Очарователно.
От другия край иззад вестника на командира от военноморските войски от запаса се чу тихо хъмкане, което можеше да означава неодобрение или просто развеселяване.
— Е, добре. Друг път.
Но на нея беше й писнало. Тя разгърна „Дейли Телеграф“ и намери убежище зад страниците му. Изведнъж малкият й триумф от това, че най-после накара да млъкне Досадник-Смит, беше помрачен от последните плашещи събития в Далечния изток.
„ЯПОНСКО ПРИДВИЖВАНЕ ЗАПЛАШВА СИНГАПУР" беше заглавието и трябваше известна смелост, за да погледне картите и да прочете текста.
Времето изтича за силно притиснатите защитници на Малая. С Куала Лумпур в японски ръце и бягащото му население японските Пета и Гвардейска дивизии настъпват на юг към щата Джахор, където предстоящата битка ще реши съдбата на Сингапур… Индийска бригада победена на река Мюар… Армията на генерал-лейтенант Пърсивал, принудена да отстъпи към Сингапур…
Обхвана я силна тревога. Помисли си за родителите си и Джес и се молеше да са вече някъде другаде, да са напуснали хубавата къща на Орчард Роуд и да са заминали. Да са оставили Сингапур. Да са отишли на Суматра или Ява. Където и да е. Някъде на безопасно място. Джес вече беше на десет години, но Джудит още си я представяше каквато беше, когато се сбогуваха: на четири години, хленчеща и залепена за Голи. 0, Боже, молеше се тя, направи така, че нищо лошо да не им се случва. Те са семейството ми, толкова са ми скъпи. Запази ги невредими. Нека бъдат невредими.
Влакът спря в Питърсфилд. Командирът слезе и беше посрещнат на перона от жена си. Никой друг не влезе в купето. Антъни Бордън-Смит беше заспал и тихо похъркваше. Гърлото на Джудит започваше да я боли ужасно силно. Тя сгъна вестника, остави го, загледа сивия зимен ден и замръзналите ниви на Хемпшир, мразеше войната, която съсипва всичко.
Имотът на Даяна в Лондон, който тя винаги наричаше своята малка къща, беше приспособен точно преди Първата световна война от две жилища на кочияши с конюшни под тях. Главната врата беше в средата, с гараж от едната страна и кухня от другата. Тясна стръмна стълба водеше право към горния етаж, който беше неочаквано просторен. Дълга всекидневна стая (място за много незабравими предвоенни партита), голяма спалня, баня, още една тоалетна и малка спалня, най-вече използвана като склад за куфари, дъска за гладене и малко дрехи, които Даяна никога не бе си правила труда да закара в Корнуол. Тя все още обаче можеше да се похвали с креват и беше полезна при препълване.
Трапезария нямаше. Това ни най-малко не беше тревожило Даяна, защото когато беше в Лондон, вечеряше навън повечето пъти, освен в редките вечери на самота, които споделяше с Томи Мортимър, вечеряше на поднос и слушаше хубава музика от радиограмофона.
Госпожа Хиксън, която някога беше работила за Даяна, като се грижеше за домакинството, когато тя беше в града, и държеше под око къщата, когато я няма, сега беше заета на пълен работен ден с военна работа като сервитьорка на чай във военния стол на гара, "Ладингтън“. Но тя живееше в блок с общински квартири наблизо и две-три вечери в седмицата надникваше в Мюз да види какво става. Госпожа Кеъри-Луис вече не идваше в Лондон и на госпожа Хиксън ужасно й липсваше нейната компания. Но тя беше дала ключ от Мюз на цял куп млади хора извън семейството й и госпожа Хиксън никога не беше сигурна дали ще намери Атина в нея или непознат млад офицер на кратко гостуване. Понякога единственото доказателство за присъствие бяха няколко парчета храна в хладилника или куп чаршафи на пода на банята. В такъв случай тя почистваше, оправяше леглата с чисти чаршафи и отнасяше мръсните вкъщи в голям хартиен чувал, за да ги изпере. Тя по-скоро се радваше на тези кратки срещи и почти винаги имаше пет шилинга на тоалетната масичка, които да прибере в джоба на престилката си.
През ранните месеци на 1940 г., докато войната все още беше неистинска, Едуард Кеъри-Луис беше най-честият посетител, винаги водеше някого със себе си и използваше Мюз за забавляването на множество зашеметяващо хубави момичета. Госпожа Кеъри-Луис сама беше й позвънила, за да й каже, че Едуард е убит, и госпожа Хиксън не престана да плаче целия ден. Накрая нейният шеф във военния стол, правилно заключил, че сълзите на госпожа Хиксън не правят нищо за укрепването на бойния дух на борците, я изпрати вкъщи.