— Никога в живота си не съм рязала нещо по-досадно — отбеляза Биди. — Много се радвам, че нямам голяма къща с дузини прозорци.
Тя подаде първите две дължини, които бяха за трапезарията. Трябваше да се зашият заедно (с френски шев за по-здраво), после да се подгънат горе така, че да остане място за промушване, и да се направи широк подгъв отдолу, за да им се придаде тежест. Щом първата беше готова, я закачиха, като прокараха тел в отвора, и завинтиха малки кукички на рамката на прозореца, за да виси завесата близо до стъклото.
Завършена, тя изглеждаше ужасно, прекалено обемиста, за да се дръпне така, че да не се вижда. Те отстъпиха назад и гледаха без удоволствие резултата от труда си. Биди въздъхна.
— Никога не съм сътворявала нещо толкова отблъскващо, толкова неприятно. Дано поне действа.
— Ще я пробваме довечера, като се стъмни — каза й Джудит. — Ще я затворим цялата, после истинските пердета и ще изляза в градината да видя дали някъде не се промъква светлина.
— Ако се появи дори мъничка пролука, всички ще отидем в затвора или ще ни глобят. Стана почти време за чай, а сме направили само една. За цялата къща ще ни трябват векове.
— Е, радвай се, че не живееш в Нанчероу. Там трябва да има сто четиридесет и три прозореца.
— Кой ще им прави завесите?
— Не знам. Предполагам, че Мери Милиуей.
— Ама че лош късмет има, само това ще кажа. — Биди запали цигара. — Хайде сега да спрем. Ще отида да сложа чайника.
И така те оставиха всичките ярдове черен плат на масата в трапезарията заедно с шевната машина, затвориха вратата и зарязаха работата си до следващия ден.
След чая Джудит и Мораг излязоха в градината и поплевиха малко, после Джудит набра купичка малини за вечеря и по-късно позвъни чичо Боб, а когато Биди свърши разговора, Джудит си побъбри с него.
— Ще се видим в събота — завърши той. — Кажи на Биде, че по някое време ще се прибера.
— Той казва, че ще си дойде в събота.
Биди седеше до отворения прозорец и бродираше съвсем неохотно нещо на гоблен, който изглеждаше доста възлест.
— Занимавам се с него от месеци — каза тя на Джудит. — Хич не знам за какво ми е притрябвал. Ще изглежда ужасно на седалката на някой стол. Може би ще трябва отново да се заема с плетене. Мила, не чакаш телефонът да звънне и да се обади Едуард, нали?
— Не — отговори Джудит.
— Е, добре. Просто си помислих. Това е най-голямото мъчение на света — да чакаш да ти се обадят. Но ако искаш да му позвъниш, знаеш, че винаги можеш.
— Много си мила, но не искам. Нали знаеш, нямам какво да му кажа.
Тогава Биди, на която шиенето й писна, забоде иглата в плата и го отмести настрана. Погледна часовника, обяви доволно, че слънцето е огряло нока на рейката и отиде да си налее първото вечерно уиски със сода. После го взе със себе си и се качи горе, за да се изкъпе. Джудит прочете вестника и когато Биди се появи отново в тюркоазеносинята си домашна роба, те пробваха новата черна завеса.
— Няма смисъл да правим друга, преди да сме се убедили, че тази върши работа — каза Джудит и излезе в градината, докато Биди дърпаше затъмняващата завеса, после дебелите подплатени пердета и запали лампите.
— Виждаш ли нещо? — извика тя, като повиши глас, за да се чува през всичките тези заглушители.
— Абсолютно нищо. Нито мъждукане. Пълен успех.
Тя се върна в стаята и те се поздравиха колко са блестящи. После Биди си наля второ питие, а Джудит отиде в кухнята да стопли макароните със сирене, оставени от госпожа Лапфорд, и да направи салата. А понеже масата в трапезарията беше заета от останките на шиенето им, сложи за вечеря в кухнята.
След вечерята и чаша бяло вино те заговориха за Моли, Джес и заминаването за Сингапур.
— През октомври заминаваш, така ли каза? Не ни е останало кой знае колко време. Не трябва постоянно да отлагаме отиването в Лондон за пазаруване. Трябва да установим твърда дата. Можем да се настаним в моя клуб и може би да отидем на театър или нещо друго. Следващата седмица или по-следващата. В „Либърти“ винаги имат чудесни тънки памучни тъкани и дрехи за летни пътувания дори посред зима. Трябва да призная, че не преставам да ти завиждам, че се махаш от цялото това мъртвило. Аз си уредих да пътувам сама с параход през Суецкия канал и после в Индийския океан. Обещай ми, че ще ми изпратиш фес от Аден.
След вечеря те измиха чиниите и се върнаха във всекидневната и скоро дойде време за новините в девет. Противовъздушни скривалища и торби с пясък в Лондон. Нацистки части в поход. Антъни Идън1 лети насам-натам с нови мисии от английското правителство. Мобилизация на западняците предстои. Биди, явно не в състояние да понася целия този мрак нито миг повече, протегна ръка и завъртя копчето на апарата на радио „Люксембург“, и изведнъж стаята, меко осветена от лампите и с прозорци, отворени към ароматната, сумрачна градина, се изпълни с гласа на Рихард Таубер2.
1
Сър Робърт Антъни Идън или лорд Ейбън — английски политически и държавен деец. Министър на външните работи по време на Втората световна война. Министър-председател от 7 април 1955 до 10 януари 1957 г. — бел. ред.
2
Рихард Таубер — популярен австрийски оперен певец, тенор, наричан с прозвището „австрийският Карузо“ — бел. ред.