Беше град във война и всеки втори човек беше в униформа.
Автобусът спря, тя излезе и закрачи по тротоара край „Суон и Едгар“ и зави зад ъгъла към главната врата. Хедър вече беше там. Моментално се набиваше на очи с тъмната си блестяща коса, с предизвикващо завист алено палто и високи велурени ботуши, подплатени с пухкава кожа.
— Хедър!
— Мислех, че никога няма да дойдеш.
— Извинявай! Закъснях с десет минути. Замръзна ли? Не, не ме прегръщай и целувай, защото се разболявам и не искам да те заразя.
— О, по дяволите заразите!
И те се прегърнаха все пак, после се разсмяха, защото беше така хубаво след толкова време отново да са заедно.
— Какво ще правим? — попита Хедър.
— Колко време имаш?
— Само днешния ден. Този следобед. Трябва да се върна тази вечер, утре съм дежурна.
— Утре е неделя.
— Където работя, недели няма.
— Много лошо. Мислех, че ще можеш да дойдеш с мен в къщата на Даяна и да спиш там.
— Много бих искала, но не мога. Нищо. Влакът ми тръгва чак в седем и половина. Целият ден дотогава е наш. Умирам от глад. Нека отидем някъде да обядваме и след това ще решим къде да отидем. И така накъде?
Те обсъдиха това и отхвърлиха кафе „Кардома“ и „Лайънс Корнър Хауз“. Накрая Джудит каза:
— Да отидем в „Бъркли“.
— Но там е много тежкарско.
— Няма значение. И без това не е разрешено да струва повече от пет шилинга. Ако имаме късмет, ще си намерим маса.
Те тръгнаха към „Бъркли“, като изминаха малко разстояние назад по Пикадили. Влязоха вътре през постоянно въртящата се врата и попаднаха в свят на комфорт, топлина и скъпи аромати. Имаше твърде много хора и барът беше претъпкан, но Хедър зърна свободна маса и два празни стола, които бързо запази, докато Джудит се оглеждаше в ресторанта за главния сервитьор, за да го попита дали би било възможно да им намери маса за двама. Той беше доста приятен човек и не я погледна надменно (с униформата й на ЖКМС, без да е дори офицер), а отиде при бюрото си да провери в тетрадката и като се върна, каза, че ако нямат нищо против да почакат петнадесет минути, ще има такава маса.
— Надявам се, че не е до вратата на кухнята — каза тя, и той погледна малко изненадан от самоувереността й, но все пак почтително.
— Не, мадам, ще е до прозорец.
— Прекрасно. — Тя му подари най-прелестната си усмивка.
— Ще дойда и ще ви заведа, когато масата се освободи.
— Ще бъдем на бара.
Тя се върна при Хедър, като направи лек знак с вирнат палец, и изведнъж всичко стана забавно. Свалиха палтата си, веднага се появи портиер и ги занесе в гардеробната, после сервитьор доплува и попита какво биха желали да пият и преди Джудит да си отвори устата, Хедър поръча шампанско.
— По чаша ли, мадам?
— Не, мисля, че половин бутилка.
Той си отиде и Джудит измърмори:
— Сенки от Общинското училище в Порткерис — и двете се закискаха, а Джудит започна да хруска тънки резенчета пържени картофи от малка порцеланова чинийка. Хедър пък запали цигара.
Като я разглеждаше, Джудит реши, че изглежда изумително. Не висока, но идеално стройна, и тъмните цветове я правеха ярко различна. Носеше тясна сива фланелена пола, фин морскосин пуловер с поло яка, на шията й висеше дълга златна верижка, на ушите — златни халки.
— Изглеждаш страхотно, Хедър. Аз исках да се преоблека, но не ми остана време.
— Мисля, че и ти изглеждаш страхотно. И ми харесва униформата. Слава Богу, че не избра да си в Противотанковите или в Женската спомагателна служба към ВВС. Тя е само джобове, копчета и бюст. А шапките са самият ужас. Отрязала си си косата.
— Трябваше. Правилото е да не докосва яката ти. Трябваше или да я отрежа, или да ходя с кок.
— Харесва ми така. Отива ти.
Сервитьорът се върна с техните чаши и бутилката, която той церемониално и ефикасно отвори. Виното пенливо потече в чашата на Хедър, без капка да се пролее навън, после напълни и чашата на Джудит.
— Благодаря.
— За мен е удоволствие, мадам.
Те вдигнаха чаши и пиха, почти веднага Джудит се почувства безкрайно по-добре.
— Трябва да запомня. Шампанското е лекарството за простуди.
Седяха, отпиваха шампанско и оглеждаха наоколо елегантните жени, щабните полковници, свободните френски офицери, младите гвардейци. Всички говореха до побъркване, пиеха, смееха се, сякаш нямаха никаква грижа на света. Много от тях забавляваха дами, които явно не им бях съпруги, но това само пораждаше полъх на пикантност. Военновременни афери, полутонове на забранена любов. Особено едно момиче беше невероятно бляскаво, с червена коса, с пищна гъвкава фигура, насочващо обгърната в прилепнала рокля от черно жарсе. Ноктите й бяха като на тигър, кърваво червени, а палто от норки беше метнато на облегалката на стола й.