— Стига, Хедър, ти дори не си била там.
— Но чух всичко все пак. Живях с него цели дни. Мама не спираше да говори за него. „Трябваше да видиш Джудит“, все ми повтаряше тя. „Като истинска малка фурия“.
— Умрял е от апоплексия, струва ми се. Защото банковият чиновник му казал, че е в преразход. Господин Бейнс ми разказа това и само се разкискахме. Ужасно неприлично.
— Добро отърваване от лош боклук, бих казала. А как са семейство Кеъри-Луис? Добре ли са?
И те заговориха за Нанчероу и как скръбта на Даяна след смъртта на Едуард е била донякъде смекчена от появяването и постоянното отвличане на вниманието й от внучката й Клементина. Също както и по някакъв неясен начин невзискателната компания на Филис и Ана бяха помогнали на Биди Съмървил отново да стъпи на краката си.
— Значи те живеят заедно в Дауър Хауз?
— Да, и това помогна. Ти не си виждала къщата ми. Някога, когато получиш някаква отпуска, трябва да дойдеш и ще ти я покажа. Ще я обикнеш. Като мен. Обичам я до последното парченце.
— Още не мога да повярвам, че си имаш собствена къща — удивляваше се Хедър. — Наистина като голяма. Разбери, ни най-малко не ти завиждам, защото последното нещо, което бих поискала, е къща, която да ме завърже за себе си. Но за теб това трябва да е осъществена мечта. Особено когато семейството ти е толкова далече. — Тя замълча и после каза: — Извинявай.
— Защо да извинявам?
— Нетактично е. Сингапур. Прочетох вестника във влака тази сутрин.
— И аз го прочетох.
— Чувала ли си нещо за семейството си?
— От много отдавна не.
— Тревожиш ли се?
— Да. Скована съм от тревога. Надявам се да са се евакуирали. Поне мама и Джес. Всички казват, че Сингапур няма да падне, че е твърде добре защитен, прекалено важен, всичко ще бъде хвърлено в боя. Но дори ако Сингапур издържи, ще има въздушни нападения и всякакъв вид ужаси. И май няма никакви изгледи нещо или някаква войска да може да спре японците. Просто ми се иска да разбера какво става. — Тя погледна Хедър през масата. — Ти не би ли могла да научиш нещо? Нещо изпод тезгяха, между другото?
Сервитьорът донесе кафето. Хедър загаси цигарата си, запали нова. Седяха мълчаливи, докато черното силно кафе се наливаше в малките чашки. Когато той се отдалечи толкова, че да не чува, Хедър поклати глава и каза:
— Не мога. Ние работим само с Европа.
— Не трябваше да питам — въздъхна Джудит. — И Гас е там. Гас Калъндър. Той е в щаба на Гордънските части.
— Кой е той?
— Приятел на Едуард от Кембридж. Беше дошъл за няколко дни в Нанчероу. Той и Лъвдей… Как да кажа? Сприятелиха се.
— Лъвдей? — В гласа на Хедър имаше истинска изненада. — Лъвдей го е харесала? Тя никога не ми е казвала нищо такова.
— Не мисля, че би ти казала. Беше необикновено. Беше само на седемнадесет и то просто се случи. Мигновена хармония. Сякаш са се познавали вечно. Сякаш винаги са били двойка.
— Ако е военен и е в Сингапур, значи е в самия център на събитията. Не бих заложила много на шансовете му.
— Знам. И аз си мислех същото.
— Отвратителна война! Горката Лъвдей. И горката ти. Мисля, че просто трябва да стоим и да чакаме. Да видим какво ще стане.
— Да чакаме най-лошото. Да чакаме новини. Да се опитваме да се правим, че най-лошото няма да стане. Не трябва да стане. Искам родителите ми и Джес да останат живи, да са в безопасност и един ден да се върнат и да дойдат в Дауър Хауз. И искам Гас да остане жив за Лъвдей. След Сен-Валери мислехме, че е убит, но е успял да се измъкне и да стигне до вкъщи, и когато Лъвдей научи това, стана съвсем друг човек. Не мога да понасям мисълта, че може да й са наложи да преживее целия този ужас още веднъж.
— Джудит, каквото и да се случи с Лъвдей, тя ще оцелее.
— Защо мислиш така?
— Познавам я. Тя е едно жилаво дребосъче.
— Но… — Джудит беше готова да скочи в защита на Лъвдей, но Хедър я прекъсна.
— Виж какво, ние можем да си приказваме цял следобед, но денят ще си отиде и няма нищо да сме направили. В чантата ми има два билета за Албърт Хол. Шефът ми ги даде. Концерт, който трябва да почне след половин час. Искаш ли да отидем на концерт или да пазаруваме?
— Какво ще свирят?
— Цигулковият концерт на Уилям Уолтън и Втория концерт за пиано на Рахманинов.
Те допиха кафето си, платиха сметката (със солидни бакшиши навсякъде) взеха си палтата от гардероба (нови бакшиши) и се гмурнаха в кучешкия студ на Пикадили. Когато се появиха, такси се приближи до бордюра на тротоара, от което излязоха морски капитан и невзрачната му съпруга. Те изчакаха да си плати и бързо се вмъкнаха в колата, преди някой да ги изпревари.