И Джудит отново се озова при Едуард, през последната Коледа, денят, в който се беше върнал от Швейцария и дойде да я намери, и тичаха двамата, натоварени с пакети, през сивите измити от дъжда улици, пиха шампанско в хотел „Митр“. Така пронизващо жив беше споменът, че тя чу крясъка на чайките над главата си, разбутани от бурята, и видя светлините от витрините, които струяха навън към мокрите тротоари, усети аромата на мандарини и клонки на смърч — самия мирис на Коледа. И разбра, че винаги ще бъде така. Колкото и да се стараеше, Едуард винаги щеше да присъства.
„Оцелях един ден“, каза си тя. „Ден без него“. Струваше й се първата стъпка на пътешествие от хиляди мили.
Докато Боб Съмървил се върне в Апър Бикли на сутринта следващата събота, се случиха множество несъизмерими неща, някои съвсем тревожни.
Мораг изчезна, докато ловуваше в мочурището, и се върна с четиринадесет кърлежа, впити в дебелата й козина, която цялата трябваше старателно да се отстрани. Беше отвратителна работа, с която се залови Джудит, защото Биди беше прекалено гнуслива, а тя беше гледала веднъж как полковник Кеъри-Луис извършва ужасната операция на Тайгър. Изчистена от кърлежите, Мораг трябваше да получи антисептична баня, която толкова не й хареса, че накрая беше прогизнало не само кучето, но също и Биди, и Джудит.
В Австрия, в Оберзалцберг, хер Хитлер, като ораторстваше пред генералите си, обяви, че унищожаването на Полша е въпрос на дни.
Биди, ангажирана с един следобеден бридж, отиде при една от своите доста по-високопоставени приятелки и се върна за вечеря развеселена, тъй като имала добри карти и спечелила пет паунда и шест пенса.
Светът беше връхлетян от зловещата новина, че нацистите и руснаците са подписали пакт за ненападение. Вече изглеждаше, че нищо не може да предотврати войната.
Биди и Джудит, заедно със семейства Дагс и Лапфорд, както и с множество от местните хора, се представиха в училищния коридор и получиха газови маски. Отнесоха ги вкъщи внимателно и с отвращение, сякаш бяха тиктакащи бомби, струпаха ги под масата в хола и страстно се молеха никога да не им се наложи да ги използват.
Бил Даг, който в една топла, влажна вечер намина да поработи в градината, хвана на тясно Биди в лехите за зеленчуци, където беше отишла да изскубне две салати за вечеря. Опрян на лопатата си, той заприказва с нея и накрая изплю камъчето, което се състоеше в това, че според него най-ниската част на поляната край конюшнята трябва да се разкопае, натори и засади с картофи. Биди му каза, че разкопаването ще отнеме дни, не обича картофите чак толкова и мисли, че предпочита зелената трева на поляната, но Бил беше инат и твърдо бе решил да постигне своето. В края на краищата, подчерта той, като свали каскета си, за да почеше плешивата си глава, ако Хитлер направи каквото си е наумил, всички в Англия ще изпомрат от глад. Няма смисъл хубава земя да пустее, щом може да отглеждаш нещо на нея. А ако имаш картофи, никога няма да гладуваш. При което Биди, изпохапана до смърт от мушиците, позволи да бъде убедена. Бил триумфиращ тръгна да намери кълбо канап, за да маркира границите на бъдещия си картофен парцел.
Накрая Джудит завърши гигантската работа с шиенето на завесите. Последният чифт бе за стаята на Нед и тя влезе в нея, за да ги закачи. Тя беше най-малката в къщата и той спеше на койка, построена върху махагонов скрин с чекмеджета. Ленените пердета бяха морскосини, стените — бели, окичени с група снимки от подготвителното му училище чак до постъпването му във Флотския колеж в Дартмут. Имаше също и голям цветен плакат на жена и полуголо момиче. Той имаше бюро с лампа на него и стол, и това беше всичко, защото нямаше място за други мебели. За да завинти кукичките на рамката на прозореца, Джудит трябваше да приближи стол и да застане на него, и когато черните завеси бяха закачени, тя се обърна, за да слезе и внезапно зърна прояденото от молци старо плюшено мече на Нед, еднооко и проскубано, седнало на възглавница на койката. И значението на мечето Тед, противопоставено на гърдестата блондинка, беше нещо невероятно трогателно. Тя стоеше така, облегната на основата на койката, и мислеше за Нед Съмървил, и това беше различно от стремежа да не мислиш за Едуард Кеъри-Луис. Тя си спомни хубавото време, което бяха прекарвали заедно, и се надяваше, че не след дълго ще го види отново, защото той беше най-близкото нещо до това, което би бил истинският брат.