— Джудит! — извика Биди от долу.
— Тук съм.
— Виждала ли си градинската ми ножица?
— Не съм, но слизам и ще я намеря.
Тя слезе от стола, върна бюрото на мястото му и излезе от стаята на Нед, като затвори вратата след себе си.
Дойде двадесет и шести август. Боб Съмървил шофира от Девънпорт до Апър Бикли и пристигна точно преди пладне. Биди, като чу мотора на колата му да реве нагоре по хълма, заряза това, което правеше (чистеше глава карфиол, защото госпожа Лапфорд не идваше през уикендите) и през главната врата излезе на слънце да го посрещне. Изглеждаше едновременно и уморена, и разчорлена. Той беше в униформа. Кепето му със златните си дъбови листа беше нахлупено до веждите, куртката му беше стара, така че малко провисваше на масивната му фигура, а четирите ивици златен ширит върху пурпурния фон, означаващ инженерен офицер, бяха износени и помръкнали. Той издърпа от седалката до шофьора очукания си кожен саквояж и куфарчето за документи и така натоварен, отиде да целуне жена си.
— Беше ме страх, че няма да успееш — каза тя.
— Тук съм.
— Всичко е така ужасно. Мислех, че ще възникне някаква паника.
— Има я. Непрекъснато. Но исках да ви видя вас двете.
Тя пъхна ръка в неговата и двамата влязоха вътре. В началото на стълбището тя го попита:
— Искаш ли нещо за пиене?
Той поклати глава.
— По-късно, Биди. Ще се кача горе да се измъкна от тези мръсни дрехи и ще намъкна домашните. Така отново ще почувствам, че съм аз. Мирише хубаво. Какво има за обяд?
— Ирландско задушено.
— Прекрасно.
Понеже със завесите за затъмнение беше приключено и шевната машина беше прибрана, те се върнаха в трапезарията след едноседмично хранене в кухнята. Джудит беше сложила масата и когато Боб слезе, в стари джинси и комфортно чиста избеляла риза, тя отиде да го поздрави и получи съкрушителна и пълна с обич прегръдка. Биди смъкна готварската си престилка и всички отидоха в градината отпред, седнаха на слънце и пиха по нещо — Боб бира, Джудит сайдер, а Биди, както обикновено, джин с тоник. Той попита какво става и те му казаха за картофите на Бил Даг и кърлежите на Мораг. (Не споменаха газовите маски и руско-германския пакт). Боб привлече кучето до себе си, погали главата му и му каза, че е глупава мръсна кучка, а тя седна много близо до него и се усмихна.
Той се облегна назад на стола си и обърна лице към слънцето. Самолет, който бръмчеше като пчела, бавно прекоси небето. Той го гледаше непрекъснато — сребърна играчка, висяща в пространството и времето.
— Надявам се, че няма да каним гости или да ходим на гости този уикенд — каза Боб.
— Парти за пийване тази вечер — отговори Биди, — тук. Това е всичко. Само стари приятели.
— Кои?
— Семейства Баркинг и Торнтън. Няма нужда от големи светски усилия. — Тя се поколеба. — Но ако искаш, ще го отложа. Ще разберат. Просто си помислих, че всички имаме нужда от малко развеселяване.
— Не, не го отлагай. Бих искал да ги видя. — Самолетът изчезваше, като потъна в далечината зад мимолетен облак. — Това ли е всичко?
— Да, всичко е.
— Кога идват?
— В шест и половина.
Той малко помисли над това и после каза:
— Защо не поканим госпожица Ланг?
Джудит сви вежди. Тя познаваше от предишни посещения и двете семейства. Баркинг бяха пенсионирана флотска двойка, заселила се в Нютън Ферарс. Бяха си купили там малка къща с достъп до водата и хелинг за платноходката си. Ако започнеха военни действия, Джеймс Баркинг щеше да бъде призован на действителна служба. Биди знаеше това и то беше една от причините да ги покани. Семейство Торнтън, Робърт и Емили, живееха в Ексетър. Той беше адвокат и едновременно капитан на батальон от Териториалната армия на Девънширския полк. Емили Торнтън беше една от приятелките на Биди по бридж и тенис.
Но госпожица Ланг…
— Коя е госпожица Ланг? — попита тя.
— Тя е стара мома, пенсионирана чиновничка, която се е преместила да живее тук — отговори Биди. — Има малка каменна къща в края на града с жълта входна врата, издигната направо на тротоара, и забележителна градина отзад. Боб е влюбен в нея.