Поех бавно по стълбите към всекидневната си. Мислех си, че за мен щеше да бъде несъмнено преимущество, ако знаех коя, дявол да го вземе, беше тази Флоси, за която Ъкридж говореше с такова лекомислено фамилиарничене. Името ми звучеше абсолютно непознато, макар че паметната записка навеждаше на мисълта, че това проклятие за Великобритания очаква от мен тъкмо обратното. Доколкото ми беше известно, в моя живот нямаше нито една позната Флоси. След като се поразрових из паметта си, от мрачните й дълбини изплуваха отдавна забравени Джейн, Кейт, Мюриъл и Елизабет, но нито една Флоси. Когато отворих вратата, ми стана ясно, че ако Ъкридж очакваше приятните спомени за Флоси да предизвикат нежни отношения между мен и нейната майка, той хранеше фалшива надежда.
Първото ми впечатление след прекрачването на прага на всекидневната беше, че мисис Бауълс притежава дарбата на истинския репортер да акцентира върху съществените детайли. Човек би могъл да каже много неща за майката на Флоси, като например, че беше пълна, приветлива и с много по-силно пристегнат корсет, отколкото който и да е лекар би счел за разумно. Но онова, което доминираше във външния й вид, което крещеше неистово за внимание, беше розовата шапка. Това беше най-големият, най-яркият, най-жизнерадостният и богато украсен Образец на шапкарското изкуство, който някога бях виждал и перспективата да прекарам цели четири часа и петнайсет минути в компанията на тази шапка добави последния щрих към и без това мрачното чувство, което ме беше обзело. Единственият проблясък на светлина, който осветяваше този емоционален мрак, беше мисълта, че ако отидехме на кино, тя трябваше да я свали.
— Ъ, здравейте — казах аз, като се запънах на прага.
— Здрасти — отвърна глас изпод шапката. — Кажи „здрасти“ на джентълмена, Сесил.
Забелязах до прозореца малко издокарано момче. Давайки си сметка с инстинкта на истински творец, че тайната на успешната проза е да знаеш какво да пропуснеш, Ъкридж не го беше споменал в писмото си. А когато младият птеродактил се обърна към мен, за да произнесе нужните любезности, ми стана ясно, че бремето беше по-тежко, отколкото бих могъл да понеса. Дребосъкът имаше мише лице и злобен вид и се вторачи в мен с ледено отвращение, което ми напомни за кръчмаря в кръчмата „Принцьт на Уелс“ на Ратклиф хайуей.
— Взех Сесил с мен — каза майката на Флоси (и както предположих, на Сесил), след като младежът, който ме поздрави резервирано, отбелязвайки наум, че този поздрав не го ангажира с нищо, се беше върнал при прозореца, — защото си помислих, че ще бъде хубаво да каже, че е виждал Лондон.
— Разбира се, разбира се — отвърнах аз, докато Сесил, застанал до прозореца, се взираше мрачно в Лондон, сякаш нямаше добро мнение за него.
— Мистър Ъкридж, каза, че ще ни разведете наоколо.
— С удоволствие, с удоволствие — казах аз с треперлив глас, като погледнах шапката и бързо отвърнах очи от нея.
— Мисля, че най-добре ще бъде да отидем на кино, как ще кажете?
— Не! — отсече Сесил. В тона му имаше нещо, което подсказваше, че каже ли „не“, това е окончателно и не подлежи на обсъждане.
— Сесил иска да разгледа забележителностите — обясни майка му. — филмите и при нас можем да гледаме. Той гори от нетърпение да види забележителностите на Лондон. За него ще бъде много образователно да разгледа всички забележителности.
— Уестминстърското абатство? — предложих аз. В края на краищата, имаше ли нещо по-добро за неговия подрастващ ум от това да види паметниците на великото минало и ако имаше желание, да избере подходящ парцел за собственото си погребение на един по-късен етап? Освен това за миг през ума ми мина мисълта, която отхвърлих, преди да ми донесе някаква утеха, че жените сваляха шапките си в Уестминстърското абатство.
— Не! — каза Сесил.
— Той иска да види убийствата — обясни майката на Флоси.
Тя изрече това така, сякаш то беше най-разумното от всички момчешки желания, но на мен ми прозвуча неосъществимо. Убийците нямат навика да публикуват официална програма на замислените от тях престъпления. Нямах представа какви убийства са насрочени за днес.