Выбрать главу

За малкото време, с което разполагаха, Махони успя да обрисува грубо положението. Не каза нищо за себе си, само най-важното за момента.

Тайният съвет беше отчаян. Бяха разпратили подобни групи из цялата Империя. Мисията им бе да заловят и отведат за разпит всеки, който е бил достатъчно близо до Императора, за да знае най-скритите му тайни.

Стен беше изумен.

— Какво, по дяволите, бих могъл да знам аз? Вярно е, че бях началник на охраната му и имах всякакви разрешителни по време на Таанската криза. Но това са минали работи. Нищо, което да си заслужава да се раздухва. За какво вдигат толкова шум? Можеха да си спестят труда и просто да ме попитат.

— Става въпрос за АМ2 — поясни Махони. — Не могат да открият къде го е скътал господарят.

Стен зяпна.

— Но аз мислех — имам предвид, всички смятахме…

— Точно така, приятелю — потвърди Махони — И всички сме грешали. Сега АМ2 се изчерпва.

Стен се замисли за миг, докато гризеше суха хранителна пръчка. После каза разтревожен:

— Алекс! Ще преследват и него. Трябва да…

— Вече се погрижих — успокои го Махони. — Изпратих му предупреждение. Надявам се да го е получил. Нямах много време. — Посочи в тъмнината по посока на ловците. Нямаше нужда от допълнителни обяснения. Явно бе бил само на крачка пред тях, преди да открие Стен.

— Ще трябва да пратим известие на Килгър, когато се измъкнем — додаде Махони. — Да му кажем къде може да ни намери.

Стен се засмя.

— Няма нужда. Алекс знае къде да ни намери.

Махони понечи да попита как би могъл да знае, но нещо изпука сред дърветата.

Тръгнаха.

Намираха се на брега на езерото Амос. Скоро щяха да започнат прекосяването му, но Стен искаше да изчакат да се зазори. Махони изруга, проклетото копеле искаше да го видят.

Стен прихвана леко китката му.

Беше време.

Докато се изправяха, Махони зърна малко черно кълбо в ръката на Стен. В центъра му имаше голяма червена точка — бутон за възпламеняване.

Двамата се понесоха над леда. Вятърът беше попътен, така че почти не им се налагаше да използват щеките, за да поддържат скоростта. Мразовитият въздух проникваше през дрехите им с ледените си пръсти, промъкваше се през несъществуващи пролуки и хапеше с острите си зъби.

Махони имаше чувството, че дробовете му са толкова крехки, че няма начин някоя уважаваща себе си молекула кислород да се докопа до тях.

Ледът се взриви точно отпред, вдигна се гъст облак от частици, които задавиха Махони, щом потъна в него. Пукот на лазер последва взрива. Лошо, бяха ги открили. Но пък още бяха далече.

Отсрещният бряг се приближаваше шеметно към тях. Махони вече различаваше обсипаните със сняг дървета. Хвърлиха се върху скалистата земя. Махони почувства как въздухът излита от дробовете му, но остана легнал, прегърнал замръзналата земя като любовница.

Видя как Стен се претърколва и застава с лице към враговете им. Махони с мъка си пое дъх, осмели се да хвърли бърз поглед към езерото, но бързо залегна, когато АМ2 снаряд разтроши скалата пред него. Успя да зърне обаче, че ловците напредват в разпръсната формация, за да са трудна мишена. Едва ли щеше да успее да се прицели добре, но вдигна оръжието си.

Стен отново хвана китката му и прошепна:

— Не сега.

Махони намери по-безопасен ъгъл и надникна.

Отрядът от „Богомолка“ наближаваше средата на езерото. Стен още стискаше твърдото черно кълбо, палецът му лежеше върху червения бутон. Кокалчетата на ръката му побеляха от усилието, докато го натискаше.

Махони инстинктивно погледна към езерото, видя ловците. После се разнесе невероятен тътен и ледът в средата на езерото хвръкна нагоре. Парчета с размерите на къща се разхвърчаха на всички страни. Блестящ бял кораб изплува от водата и се издигна. Видя тела — поне си мислеше, че са тела, заради начина, по който се движеха — да се завъртат нагоре, после да се гмурват в ледената вода.

Не знаеше дали смъртта им е била мигновена, или дълга и мъчителна. Дори и да крещяха, не би могъл да ги чуе заради шума от издигането на космическия кораб.

Обърна се и видя Стен да се изправя и да измъква още една хранителна пръчка от торбата си.

Махони простена. Погледна разтревожено небето.

— Вече няма да искат просто да ни пленят — заключи той. — И няма да рискуват още един отряд, дори да разполагат с такъв. Командният кораб ще ни преследва и ще ни обстрелва докрай. Аз поне бих постъпил така.

— И аз си мислех същото — каза Стен, — но имаме това… — И посочи към белия кораб, увиснал послушно над езерото. — Както и два резервни. Твоят и на отряда. Би трябвало да е достатъчно, за да им отклони вниманието, не мислиш ли?