Протегна му ръка. Махони само я изгледа. След секунда Венло стана и излезе от стаята.
Солон Кенна беше влизал в обсерватория само веднъж през живота си, а и тогава беше млад, пиян и объркан. Сега намираше обсерваториите за пленителни — или поне точно тази, в тази нощ, докато гледаше тъкмо към тази прожекция.
Погледна още веднъж към екрана, опитвайки се да се убеди, че не е изпаднал в делириум тременс.
Все още бяха там — разположени на орбита около Дюзабъл.
Алармите нададоха какофоничен вой, когато бе забелязано присъствието на чуждия флот. Кенна пребледня, а избраният за тайрен Уолш стана бял като платно, когато му казаха какво става и какво най-вероятно означава то. Кораби. Много, много кораби. По някаква причина членовете на Тайния съвет навярно бяха решили, че загубата на тайрен Йелад е непростима, и бяха изпратили гвардията.
Шепата патрулни кораби на Дюзабъл излетяха и се насочиха към чакащия флот, като излъчваха съобщения за мирните си намерения на всички възможни честоти. На челния кораб беше Уолш в ролята на представител на своята система.
Кенна мигновено беше потърсил укритие. Дълбоко, дълбоко убежище, което щеше да му предостави възможността за бърза пластична операция и бягство.
Но отговор нямаше.
А и никой не беше виждал кораби като тези — макар че очевидно имаха имперски дизайн.
Качиха се на борда на един от тях.
И тогава празненството започна.
Корабите бяха роботи — товарни роботи. Всеки от тях — а флотът изглеждаше неизброим — съдържаше достатъчно Антиматерия Две за максималното потребление на цял един свят в продължение на година в мирно време.
Дюзабъл за последните десет или петнайсет години не беше виждал толкова много АМ2. Но откъде, по дяволите, беше дошла?
Кенна изпълзя от скривалището си и отиде до обсерваторията, за да се увери, че Уолш и екипажите му не са попаднали под влиянието на халюциногени — и тогава разбра.
Господи, Господи, Господи, помисли си той.
Това, че Рашид имаше връзки, го знаеше със сигурност. Това, че е същество с определена важност, също му беше известно. Но, че беше… не.
Кенна се изправи и се завъртя. Пред него се намираше стар портрет, закачен на стената, част от паметната плоча на Имперската обсерватория Риан-Бърлоу-Т’лак. Картината изобразяваше Вечния император в официална царствена поза.
Тя беше също така, разбира се, и съвършено копие на образа на Рашид.
Кенна беше чувал и дори използвал старата политическа фраза: „Кой беше с мен преди Чикаго?“
— Аз бях — прошепна той. — Всички бяхме.
Времената щяха да са много, много добри за Дюзабъл и за солон Кенна. Вече беше почти сигурен, че кучият син е безсмъртен.
Обмисли внезапно променилото се бъдеще и какво криеше то, особено за наскоро избрания Уолш. Следващите избори… да вървят по дяволите. Засега. Следващите избори бяха чак след няколко години.
После се замисли дали да не потърси църква и да се помоли на някой бог, за да му даде на него, Кенна, достатъчно ум, та да разбере какво става, преди нещата да продължат хода си.
Но отново се върна към реалността — и се почерпи с една бутилка.
Махони разбра, че има сериозен проблем.
Рюкор дойде при него в своя гравистол, вместо да го повика в кабинета си или, ако въпросът не беше твърде сериозен, при огромното, дълбоко корито със солена вода, направено, за да й напомня за ледените арктически води, силните бури и извисяващите се айсберги на родния й свят.
Рюкор, от мустачките до огромното туловище и перките, му приличаше на морж и той неведнъж я бе описвал така.
Когато Стен сподели идеята си за трибунала, Махони веднага беше започнал да търси необходимите средства. Едно от тях беше Рюкор — един от главните психолози на Империята навремето. Откри я изпаднала в състояние на полупенсионно отегчение. Тя харесваше Стен, оценяваше поне донякъде чувството за хумор на Килгър, а към Махони изпитваше симпатия. И макар че нямаше да си признае, нещо, надхвърлящо отегчителното здравомислие на собствената й раса я бе провокирало да се присъедини към лова.
— Е? — попита Махони, като пропусна обичайните любезности, когато огромният гравистол влетя в стаята.
— Много интересен е този Венло — започна Рюкор. — Съвсем необикновен. Истинско аморално създание. Чела съм за такива, но никога не се бях сблъсквала с едно от тях. Емпатичните ми жлези останаха бездейни по време на цялото сканиране.
Емпатичните жлези на Рюкор, разположени приблизително на мястото на слъзните канали при хората, автоматично реагираха при всякаква молба или болка у съществото, поверено на грижите й. И тя сякаш винаги ридаеше, дори когато обмисляше най-ужасната съдба на пациента.