Стен сготви, хапна и си легна малко след здрачаване. Спа дълбоко и без сънища, а когато се събуди, вдигна катераческата си раница и се отправи към скалата.
За няколко часа потъна в ритъма на катеренето, в усещането за скалата под дланите си и в усилието да запази равновесие. Заби клин в една от пукнатините, отвърза се и бръкна в раницата, за да извади храна. Погледна нагоре. Не беше зле. Беше изкачил поне двеста и петдесет метра. Навярно можеше да открие подходящо за почивка място по-нагоре, след което да се опита по-късно да атакува и наистина да стигне до върха, преди ваканцията му да свърши. Вече беше набелязал шест възможни пътя, които можеше да използва.
После погледна надолу.
Осем лица бяха обърнати към него. Телохранителите му се бяха наредили в полукръг в основата на колоната и изпълняваха задълженията си. По дяволите. Катеренето не беше спорт, в който се предвиждат зрители.
Замисли се дали да не ги замери с клин или да им изкрещи нещо. Стига, Стен, каза си. Не се ли вдетиняваш малко? Но изведнъж откри, че е тръгнал да слиза обратно няколко часа по-рано от планираното, а спускането не беше така ангажиращо съзнанието, както изкачването преди това.
На следващия ден опита друг маршрут, този път го избра не само от любопитство, но и защото мислеше, че проклетите му верни телохранители няма да намерят място, откъдето да могат да го наблюдават.
Но те успяха да открият такова. Той се насили да не им обръща внимание и продължи да се катери. Концентрацията му, умението му да се отдаде изцяло… не беше нарушено. Все още се наслаждаваше на това, което правеше. Но… някъде дълбоко в него нещо все пак го глождеше.
През нощта, след като си приготви за вечеря лютичко къри и го изяде сам, откри, че не може да заспи. От другата страна на езерцето се виждаше лекото мъждукане на лагерния огън на Бор. Явно бяха намерили сухи дърва. Чуваше гласовете им, но не можеше да различи думите. Стори му се, че долавя и звънлив смях.
Наруга се. Прерови раницата си и откри бутилка. После обу ботушите си и заобиколи езерцето, като се отправи към лагера. Тупна с бутилката по едно дърво и пристъпи напред. Синд и Бор излязоха от мрака и отпуснаха оръжията си.
— Какво не е наред? — запита тя, докато очите й опипваха мрака.
— А… нищо. Просто не ми се спи. Реших, че… Стига да не се натрапвам…
Те го заведоха до лагерния огън и любезно отпиха от бутилката имперски синтезиран скоч, която Стен беше донесъл, след което си намериха извинение, за да извадят собствените си запаси. Стрегг. Вечният император веднъж беше казал, че стреггът е толкова по-силен от трикратно дестилираната скоросмъртница — каквото и да значеше това, — колкото скоросмъртницата от майчиното мляко.
Стен и телохранителите му си устроиха царски запой. Тишината на алпийската поляна от време на време беше нарушавана от възгласи „В името на замръзналия задник на баща ми“ и други наздравици на Бор. Кулминацията на нощта беше мигът, в който трима Бор хвърлиха Стен в езерцето.
Много младежка вечер, помисли си объркано Стен, когато се събуди на следващия ден. Главата го болеше твърде много, за да оцени сериозността на ситуацията. Все още беше в лагера на Бор. Беше се подпрял на прасеца на един от воините Бор, а друг от тях използваше корема му за възглавница. Стен осъзна, че е нападнат от смъртоносни въздушни молекули, които се блъскаха отвсякъде в тялото му.
Синд и един Бор се появиха в лагера — с леко поклащаща се походка.
— Събудете се, обесници — излая тя. — Ваш ред е да сте на пост. О, Господи! Как ме цепи само!
— Хайде, страдай по-тихо — изхленчи Стен. Напипа бутилката скоч, в която все още се бълникаше нещо, и рискува да отпие. Не. Не. Съдържанието на стомаха му се устреми към върха на далечната игла. Стен се изправи. Всичко го болеше. — Ще умра.
— Ами умирайте тихо, адмирале. — Забележката си беше напълно заслужена.
Съвсем в реда на нещата би било Стен да упражни правото си да заповядва и да изведе всички на петкилометров крос или нещо също толкова адмиралско и героично. Успя криво-ляво да съблече комбинезона си — майната му на благоприличието — и нагази в езерцето, докато студът му подсказа, че молекулите не го атакуват вече. После навлече комбинезона си и реши да хапне нещо.
През този ден катерене нямаше да има.
Но от този момент нататък почивката се превърна в нещо много по-различно от първоначалните планове на Стен.
Един от бойците Бор се заинтересува от катеренето. Стен му показа някои от номерата върху малка скала наблизо. Синд беше карала основен курс по катерене, макар и специализиран в изкачване на сгради.