Но най-накрая почти всичко приключи. Трибуналът се готвеше да гласува. Ривас и Апус изоставиха ролите си като адвокати и се присъединиха към Уарин за безпристрастно обсъждане.
Очакването запали за кратко интереса на Стен. Той се приведе напред, за да не изпусне нито дума.
— Не мисля, че можем да отлагаме повече, благородни създания — поде господин Еку. — Готови ли сте с решението?
Стен не успя да чуе отговора. Алекс го беше сръгал с лакът в ребрата. Махони стоеше на вратата и им махаше настойчиво, явно ги призоваваше да излязат при него.
В мига, в който вратата зад гърба им се затвори, Махони придърпа Стен и Алекс.
— Ото се обади — каза. — Става нещо странно около космодрума. Присъствието ни е необходимо. Веднага, момчета.
Докато бързаха нататък, Махони им разказа каквото знаеше.
Изглежда, бяха благословени с посещението на високопоставена особа от Дюзабъл.
— Какво искат тези копелета? — беше първата реакция на Стен.
— Това са мутрите на някой задник — изцепи се Килгър.
— Сигурно — съгласи се Махони. — Но не можем да ги съдим твърде строго. Нуждаем се от цялата помощ, която можем да съберем, независимо откъде идва.
Под помощ, поясни Махони, имаше предвид, че независимо от голямата поквара, царяща там, Дюзабъл беше признато правителствено тяло в Империята — при това важно. Не само това, ами не бяха изпратени обикновени представители. Според Ото самият новоизбран тайрен Уолш беше на борда на кораба, както и председателят на Съвета на солоните, майсторът сред политическите крадци, солон Кенна.
— Дошли са, за да признаят официално заседанията на трибунала — продължи Махони. — А също и официалната присъда, която съдът ще издаде. Вече са готови да застанат пред камерите и да обявят своята позиция срещу Тайния съвет.
Стен нямаше нужда от опреснителен курс по политика, за да разбере какво означава това. Когато мазни политици като Кенна и Уолш се появяваха на сцената, политическите ветрове определено бяха станали благоприятни за трибунала. А след като останалите съюзници на Съвета видеха това, съществуваше доста добра възможност много от тях да оттеглят подкрепата си.
Само Ото и някои от воините му бяха отишли да ги посрещнат. Корабът току-що беше кацнал и рампата се спускаше. Ото каза на Стен, че снимачните екипи са предупредени и скоро ще се появят.
— В името на дългата, развяваща се брада на майка ми — изръмжа водачът на Бор. — Късметът е с нас. Знаех, че си късметлия, още в първия миг, в който те видях.
И силно го тупна по гърба.
Стен си помисли, че колкото и недодялан да изглежда Ото, той беше твърде мъдър водач, за да не разбере какво означава подкрепата от Дюзабъл за него самия. Не бяха нужни никакви политически обяснения.
Вратата на кораба се отвори със съскане, но мина известно време, преди някой да излезе отвътре. После Уолш и Кенна се появиха, помощниците им ги следваха в необичайно безредие. Стен беше объркан. Очакваше типичното помпозно позиране. Може би причината беше, че снимачните екипи все още не бяха пристигнали. И все пак двамата политици не се държаха с нужната тържественост.
Уолш и Кенна се приближиха. Като че ли бяха малко нервни. Почти подскочиха, когато Ото излая заповед към войските си да застанат мирно — поне доколкото кривокраките Бор можеха да заеме тази стойка. Какво притесняваше тези двамата? Това беше общоприета церемония за оказване на почести.
Махони пристъпи напред, за да ги поздрави. Стен и Алекс също се приближиха. От вътрешността на кораба се чу приглушен шум. Стен беше сигурен, че някой издава заповед, и можеше да се закълне, че знае каква е. Лично я беше изричал. Едва забеляза как Уолш, Кенна и придружителите им набързо се отдръпнаха настрани. Беше твърде зашеметен от изумление.
Набити, ниски мъже с тъмна кожа и горди очи излязоха в клинообразен боен строй. Пищните им униформи бяха окичени с отличия. Кукритата им бяха издигнати високо под ъгъл от четиридесет и пет градуса и излъсканите метални остриета блестяха ослепително.
Стен познаваше тези мъже. Някога ги беше командвал.
Гурките! Какво, по дяволите, правеха тук? На кораб от Дюзабъл?
После видя отговора. Видя го. Но отначало не можа да повярва.
Най-познатата фигура в живота на Стен или на което и да е друго същество, крачеше сред тях. Извисяваше се над гурките. Не поглеждаше встрани, огнените му очи гледаха царствено напред.
Стен не можеше да помръдне, да заговори или да поздрави. Усети, че и другарите му са втрещени от изненада.
— В името на замръзналия задник на баща ми — промърмори Ото. — Това е Той!