С усмивка на лице той се отправи към задната част на заведението. Погледът му пробяга по лицата на неколцината посетители на кръчмата. Не. Все познати лица. Освен ако не беше дългосрочна постановка. Реши да използва артистична несигурна походка, докато се придвижваше към тоалетната.
После се задейства. Постави крак на мивката — щеше да издържи тежестта му. Добре. Надигна се към високия, привидно зазидан прозорец. Ръждясалите на пръв поглед панти се завъртяха безпроблемно и металните пръти паднаха настрани. Килгър се провря с главата напред и излезе на тесния перваз над улицата. Избираше кръчмите си — или ги променяше — не само заради веселата компания, вежливите сервитьорки и добрата пиячка.
За миг застина. Хапещият вятър, бръснещият сняг и невероятният студ бяха изключени от ума му. Потърси с поглед някакво движение. Нищо. По-голямата част от съобщението беше наистина безсмислица. Нарочно, за да скрие истинското съобщение. Важните кодови групи бяха втората и третата. Бяха стари сигнали от „Богомолка“ и се превеждаха като:
„Мисията провалена. Изтегли се към резервния транспорт веднага.“
Съобщението предизвикваше няколко много интересни въпроса. Килгър вече не беше военен. Определено нямаше връзки с Империята или със строго секретната секция „Богомолка“ след бързото си пенсиониране, последвало покушението срещу Императора.
Така че: Кой се опитваше да се свърже с него?
Второ: Защо си служеха с обикновен, общ код? Такъв, какъвто се използваше в стандартните оперативни сигнали от толкова години, че със сигурност беше разсекретен?
Дали го търсеха от „Богомолка“? А искаше ли му се да бъде открит?
Наруга се наум. Беше станал небрежен и немарлив. През последните няколко дни беше усещал зловещи тръпки да лазят по гърба му. Трябваше да послуша гласа на инстинктите си: Някой те наблюдава. Някой те следи. Близо до теб има хора със зли намерения.
„Но не, човече. Трябваше да ходиш наперен като петел по улиците. Да тръбиш наоколо за присъствието си. Смяташ, че единствените очи, които те следят, са тези на жените, възхитени от твоята мъжественост.
Достатъчно, Килгър.
Майка ти още на времето ти каза, че не струваш повече от сляп бик. Ха сега, опитай да се измъкнеш от примката.“
След още миг изстена отново. „Приятелите ми така и не чуха финала:
И Господ я погледнал, направо шашнат: «Бабче, как можеш да кажеш, че не съм ти помогнал? Пратих ти кола, лодка и гравилет».“
Като се засмя тихо, той тръгна към Горната улица. Първите няколко метра извървя близко до високата сива стена, после изскочи внезапно, сякаш излизаше от някоя врата — като мъж, тръгнал да върши важна работа по късна доба, мислещ само за крайната си цел и колко ужасно е времето.
Раздвижване. Нещо беше помръднало в сенките от другата страна на улицата.
Първият въпрос: Кой беше по петите му?
Килгър разполагаше с предимство, което в случая не можеше да използва пълноценно. На нормален И-свят мускулите му, развили се при тукашната силна гравитация, щяха да са достатъчни, за да разреши нещата бързо — било с проливане на кръв, било с акробатично бягство. Но на родната си планета той беше просто един от многото. Разбира се, неговите преследвачи навярно бяха в неизгодна ситуация, освен ако и те не идваха от свят с по-силна гравитация.
Хвърли поглед назад.
Преследвачът му се беше качил на обикновен гравислед. Следът се беше издигнал и пълзеше надолу по улицата след него. Килгър направи гримаса. Ако се опитваха да го убият, следът щеше да даде на пълна скорост, да се плъзне над тротоара и да го блъсне в каменната стена. Нещастна злополука. Заслуша се, но маклийновите генератори не засилиха воя си.
Да видим кои са тези хубавци, рече си той.
Три кръстовища по-надолу зави по тясна уличка. Много тясна. Проход всъщност — толкова стръмен, че не беше полегат, а представляваше дълго стълбище. Алекс ускори крачка.
Проходът свършваше в малко дворче, от което се разклоняваха нови четири алеи. Килгър избра една, шмугна се сред сенките и замръзна за миг. Двама души се спускаха по стълбите. За миг бурята утихна и Килгър ги огледа. По дяволите. Нямаше никакво предимство в силата. Или го преследваха двойка хипертиреоидни земни горили, или преследвачите му носеха бойна броня. Бойните костюми бяха подсилени с АМ2 машини за убиване, които превръщаха добре обучен пехотинец в нещо далеч по-смъртоносно от танк. Подсилената по този начин мускулатура даваше на носителя си в пъти повече мощ и издръжливост от нормалното. Бронята беше непробиваема за обикновени оръжия и дори за среден по големина шрапнел.