Срещу подобен костюм Алекс беше далеч по-безпомощен, отколкото някой, израснал в свят без гравитация, би бил срещу него.
И на всичкото отгоре двама. Просто прекрасно. Е, какво пък. „Господ ще помогне…“
Килгър хукна трескаво на зигзаг из алеята. Съзнанието му работеше трескаво.
Как го бяха проследили? Бяха ли сложили нещо по него? Имаше ли предавател в полата му? Или пък този локатор? Не му се вярваше, но за всеки случай реши да го изхвърли. После размисли.
Най-накрая стигна до улица. Беше много късно и наоколо беше спокойно. На известно разстояние пред себе си видя да се приземява гравислед, от който се изсипаха други три чудовища, които тръгнаха нагоре към него. Той се шмугна в друга алея.
Кой го беше взел на мушка? Обикновено бойните костюми попадаха в ръцете на големите частни войнолюбци, но тези, реши Алекс, бяха нови имперски модификации от нова партида. Какво можеше да значи това? Кой знае как беше засегнал някакви сили — не планетарните представители на Единбург, с тях Алекс поддържаше добри връзки, — а някъде навън.
В най-лошия случай ставаше дума за Империята — или тези проклети гнусни крадци, които я бяха узурпирали след смъртта на Императора. Приеми, че е така, Килгър. Каквато и да е незнайната причина на Тайния съвет, приеми, че е така.
Добре, помисли си. Какво биха могли да искат от него? Ако просто искаха да го убият, бяха имали на разположение хиляди възможности през последните няколко дни, седмици или месеци. Все още имаше достатъчно хора на служба, които знаеха как да поставят експлозив или да използват снайпер.
Значи го искаха жив. Жив.
„Ако са прочели досието ми — истинското, — няма да пратят момчета да вършат мъжката работа. Значи хубавците в красивите костюми са от «Богомолка». И ме търсят. Но не точно по начина, по който си мислех. И не са облечени така, защото гравитацията е непоносима за крехките им кости. А за да стане отвличането бързо, с минимум шум и счупени глави. А после мозъчно сканиране.
Няма да го бъде. Няма да оставя някакви гнусни безплътни пръсти да опипват съзнанието ми. Но хич не ми се ще да се опра в някоя стена, да се изплюя на меча си и да се нанижа с вик на острието като някакъв си викинг или каквито са били тези, които са се набучвали.“
Бурята се усили.
„Двама зад мен — на грависледи. Още трима за подкрепление. А и сигурно има още един отряд в резерв. Решение: да убия и петимата, преди да успеят да извикат помощ.“
Петима мъже. Петима от най-добрите оперативни агенти на Империята, облечени в костюми, с които можеха да минат и през най-дебелите стени в замъка на Алекс, без да получат и драскотина.
„Няма проблеми, момко. Абсолютно никакви проблеми.“
Килгър продължаваше да се движи — достатъчно бързо, за да не могат да го стигнат, но и не прекалено, за да не решат, че може им избяга, и да се задействат.
Пътят му криволичеше през страничните улички на града. Преследвачите му може и да бяха облечени в костюми, но Алекс познаваше добре калдъръмената настилка, която вманиачените в традициите строители на града — Бог да ги благослови до девето коляно — бяха поставили, когато Единбург е била колонизирана.
„Първо мъничко въже…“
Откри го — намотана петмилиметрова жица, висяща от една строяща се сграда. Сграбчи я и дръпна. Беше почти шейсет метра. Май прекалено дълга.
Пътят му стана по-праволинеен, насочи се обратно към сърцето на града. Калдъръмът беше подгизнал и хлъзгав от калта. Алекс поведе преследвачите си отново към Горната улица и най-накрая излезе на открито. Преви се надве в средата на улицата, спря и се обърна. Сега и преследвачите му се намираха на открито.
„Ще решат, че съм въоръжен. Но не толкова добре, колкото тях — имперски костюми с модификации и така нататък.“ Той коленичи, с пистолет в дясната ръка, поддържана от лявата, с лакът върху коляното… издишване… вдишване… задържане… натискане.
Уилигънът изтрещя. Куршумът беше едномилиметрово топче от АМ2, обвито в империум. АМ2 — горивото на космическите кораби. Снарядът улучи един от мъжете в крака и го взриви. АМ2 не беше обикновен пехотен снаряд. Костюмът не можеше да го спре.
„Проклет да съм — помисли си Алекс. — Повече от сто метра и го уцелих. Стен нямаше да повярва… Още четирима. Сега вече ръкавицата е хвърлена.“
Проехтя ответен огън. Килгър предположи, че противниците му използват по-обикновени оръжия — все още се опитваха да го пленят жив. Една пресечка по-нагоре започваше „неговата“ улица.
Жицата беше завързана здраво за стълба на една от уличните лампи на половин метър над земята. Агентите от „Богомолка“ се хвърлиха напред, извисявайки се на десет метра с всеки скок, и се устремиха към него. Алекс се спусна надолу по „своята“ улица в бесен бяг. В бясно хлъзгане, по-скоро.