Неколцина от тях настояваха за повече гаранции. Не че не вярваха на Махони, но единствено вярата не стигаше. Появата на Стен възприеха като добър знак. Повечето го познаваха най-вече като герой от ранните етапи на Таанските войни. Но фактът, че един адмирал лично ще води набега към Земята, явно ги успокояваше.
Най-подозрителни бяха високопоставените служители от разузнавателните служби. Те обаче бяха чували за Стен или го познаваха — поне по репутацията му — и в техните очи той беше напълно приемлив водач в тази опасна мисия.
Към края на игрите Стен намери Махони и го заведе в напълно обезопасена срещу подслушване стая. Без заобикалки запита флотския маршал дали наистина вярва, че всички тези същества ще се задействат според уговорката, и то в уреченото време.
— Разбира се, че не — сопна се Махони. — Както питомният ти главорез би казал, аз може и да съм луд, но определено не съм малоумен. Да предположим, че ти изпълниш твоята част… Ето каква е прогнозата: ако седемдесет и пет процента спазят уговорката, не само ще видим сметката на убийците, но и смяната на властта ще стане безболезнено. Ако се решат само петдесет процента… ще се пролее малко кръв, но мисля, че ще се справим. Стига, разбира се, тези, които се уплашат, да не се опитат да ни спрат. Ако пък на наша страна останат по-малко от половината… При по-малко от половината, приятелю, ще ти трябва целият късмет във вселената и отлично подготвено бягство. Това е, адмирале. Ти си на ход. Събери си хората и започни да ги тренираш както намериш за добре.
Докато с Алекс напускаха планетата, Стен направи собствена прогноза. Той вярваше дори по-малко и от Махони, че конспирацията ще постигне успех. Твърде много хора бяха замесени, твърде много време беше минало, а и Стен хранеше дълбоко недоверие към всяко съзаклятие, чиито участници имат интереси — независимо колко яростно се отричаше това — в държавата. От генерали и адмирали не излизаха добри дисиденти.
А шансът те двамата с Алекс да успеят… в покушението… беше дори по-малко от петдесет на петдесет.
По дяволите, за агент на „Богомолка“ това означаваше почти стопроцентова вероятност. Много добре тогава. Ще елиминира Тайния съвет, а какво ще стане след това тепърва ще се разбере. Това щяха да решат други — след като телата изстинеха.
Беше наистина жалко, че Стен никога не беше срещал бригаден генерал Мейвис Симс — и никога нямаше да има тази възможност.
Глава 10
Стен беше в отвратително настроение. Изключи шлема и го свали от главата си. Потисна желанието да го запрати в стената и се взря мрачно в дъжда навън.
Как да подготви такава скапана мисия? Това си е направо самоубийство. Беше бесен — информацията от разузнаването, която вкара в интерактивната „жива“ машина, му даде сходна картина с тази, която вече си бе изработил въз основа на опита от многото изпълнени мисии.
Гадното му настроение може би се дължеше и на дъжда. Тук, в залесената провинция, наречена Орегон, слънце като че ли нямаше. Промените във времето варираха от облачно през ръмеж и порой до „ето я поредната буря“. Адски му се искаше да гаврътне едно питие, но всички членове на екипа спазваха принудително въздържание до приключването на мисията.
Килгър успя малко да го разведри. Блъсна вратата на взетата под наем къща, за която Стен предполагаше, че е направена от истинско дърво, и ревна:
— Ставай да излизаме, шефе. Ще надебелееш и ще се скапеш от лежачка. Време е за една старомодна разходка.
Стен измъкна чифт спортни обувки, грабна дъждобран и двамата се заскитаха из улиците на Куус Бей.
Може би самото място депресираше Стен. Древните — на няколко хиляди години — руини бяха едно, но да се рушат сгради, строени едва преди няколко века, беше нещо съвсем друго. Тук бяха живели много хора, преди мястото да се превърне в полуизоставено селище, осеяно с порутени здания и разбити улици.
Бяха разказали на Стен, че населението наброявало двадесет хиляди жители — фермери, дървари, корабоплаватели. Ала вероятно това е било много отдавна. Сега бяха останали по-малко от хиляда. Някои се занимаваха с риболов, други бяха хора на изкуството, които получаваха кредитите си от други светове. Съществуваха и няколко племенни групи, които се изхранваха от собствените си затворени стопанства. И накрая, имаше и хотелиери, които предлагаха подслон на малкото туристи, пристигнали настървени за улов на тукашния дивеч — риба, която наричаха сьомга. Тя беше нещо като местна забележителност. Почитателите й възхваляваха бойния дух и предпазливостта й.