Стен свали приемника и го захвърли на купчината в центъра на бункера.
— Клиентите ни идват. Ще потегляме ли?
Отрядът нарами раниците и се устреми към наклонения тунел. Всички носеха фототропни униформи, които осигуряваха защита и срещу термичните сензори. Нарамиха екипировката си, включително и дългите, тежки цилиндри в подплатени калъфи, които преметнаха на гръб.
Хавел натисна бутон и от електронния му бележник се разля приглушена светлина, докато проверяваше разписанието на сателита.
— Чисто е за час и половина. После ще е точно над главата ни и ще има пълна видимост.
— Значи ще се осланяме на прикритието — нареди Стен.
Валдива попита шепнешком:
— Тези, ммм, мечки, за които спомена? Те нощни животни ли са?
Единият Н’Ран се разсмя.
— Не… но имат яка хватка… ако им паднеш.
Яка хватка, значи? Мечките наистина можеха да бъдат опасни. Но не повече от смъртоносните играчки, с които те се бяха натоварили, помисли си Стен — цилиндрите на ракетите с техните визьори и насочващи устройства, пък и всеки от групата беше въоръжен — носеше боен нож, малък ракетомет с един заряд, три вида гранати и тежки, късоцевни пушки с барабанен магазин, които разпръскваха силно избухливи АМ2-сачми при стрелба. Идеално оръжие за кръчмарска свада.
Стен се озърна назад към дупката на скривалището им и реши за пореден път, че от него не става подземен бозайник. Ако се налагаше да умре, предпочиташе да стане на открито.
Потеглиха в тъмното.
След десет часа детонаторът в купчината изоставена техника, провизии и цивилни дрехи щеше да се взриви. Всички членове на екипа, като се изключат Н’Ран, носеха през цялото време мембранни ръкавици, така че дори примитивната система за пръстови отпечатъци да не може да ги разкрие. Наетите в Куус Бей квартири бяха почистени, както се изискваше в „Богомолка“. Нямаше начин да са останали следи от ДНК или от каквото и да е друго, което да послужи за идентифицирането им при разследването след експлозията.
Всеки член на отряда имаше на колана си малък индикатор, който измерваше жизнените му показатели. Всяка промяна в статуса на носителя — като например смърт — водеше до взривяването му. Нямаше да остане тяло за аутопсия. С изключение на цилиндрите, цялото им останало снаряжение беше напълно обичайно за мисия на „Богомолка“.
Бригаден генерал Мейвис Симс беше положила същата клетва като Стен, но я разбираше по-различно.
Беше изгубила съня си след участието си във военната игра на Клисура XII, когато я привлякоха в конспирацията. Пет поколения Симс бяха служили на Империята. Семейният девиз, може би твърде патетичен, но прям, гласеше: „Верен до смърт“. Нито един Симс не му беше изневерявал.
Сега, дълбоко в сърцето на още една безсънна, изпълнена с размисли нощ, бригаден генерал Симс реши, че тя също не може да го стори.
Атмосферата в комуникационната зала на главната сграда премина от оживено вълнение в изнервяща скука. Военните техници сновяха напред-назад с часове, докато имперският флот наближаваше системата Хонджо. Членовете на Съвета тъкмо се настаниха на предните места, когато маневрата започна. Зашеметяващ списък от команди беше изстрелян към командира на флота. Отговорите, кратки и стегнати, заваляха обратно. По голямата комуникационна стена примигваха зелени и червени светлини, отбелязващи хода на събитията.
Беше изключително добро представление — като за начало. Но после рутинните действия, абсолютно необходими за успеха на всяко мащабно начинание, се проточиха. И се точеха. И се точеха. Имаше безкрайни обратни отброявания за всяко действие. После часовниците отново биваха нагласяни за поредната изключително важна стъпка.
По времето, когато флотът най-после се установи на позиции, пусна маскировъчните си устройства и изпрати примамката за Хонджо, Тайният съвет беше на крачка от това да отмени цялата операция, защото щеше да умре от скука.
Не за първи път през последните два часа Кес сравняваше разгръщащата се операция с няколкото бойни живина, които беше гледал. Сега напълно разбираше защо създателите им избягваха всякаква реалистичност. В живиното на военния командир му трябваха най-много три минути да определи целта. Следваха сцени, в които главните герои представяха своите цели в живота и възгледите си. Ако беше милостив и добронамерен, героят обикновено беше обречен. Ако беше циничен и мрачен, със сигурност доживяваше до края на последващото клане. След това цели легиони от флотилии се устремяваха към мястото на сблъсъка и се развихряше битката. Формулата изискваше мигновена победа, последвана от спънки, при които всичко изглежда загубено. А най-накрая смелостта и изобретателността на героите надделяваха над всичко.