От не много далеч се чуваха звуци сякаш от ада. Алекс се надяваше, че са от нападението на отряда, а не от очакваща ги засада. Още веднъж изруга Стен, после избухна в проклятия, когато от комуникационната уредба се понесоха пронизителни писъци.
Един от екраните показваше изображение на областта около целта. Точно отвъд нея проблесна малка червена светлинка — идваше откъм реката. От средата на реката, разкри му картата.
— Мамка му! — ругатнята му дойде отвътре. Светлината — както и сигналът — се излъчваха от стандартен предавател за определяне на местоположение. Всеки член на отряда носеше такъв, заповедта бе да го активира само ако не успее да стигне до сборния пункт навреме. Но в никакъв случай в близост до целта.
Зов за помощ. Само един.
Килгър увеличи образа, за да види дали има и други. Нищо.
Пръстите му напипаха микрофон.
— Говори транспортът. Идвайте.
Нищо. Само тишина. Светлинката продължи да примигва.
На Килгър му трябваше около наносекунда, за да реши, че всичките му заповеди могат да вървят по дяволите. Миг по-късно той излетя с тактическия кораб, включи мощните двигатели „Юкава“ — нека да са проклети всички, които видят пламъците — и подкара напред срещу течението на реката.
Един от екраните проблесна. Шест грависледа.
Алекс премести едната си ръка от пулта за управление и дръпна една ръчка. Тежките картечници на тактическия кораб затрещяха. Той се отклони от курса си, бръсна върховете на първите секвои от гъстата гора и за малко да навлезе в нея, но успя да овладее управлението. Продължи да стреля през падащите отломки от грависледовете, когато по високоговорителя се чу глас:
— До неидентифицирания тактически кораб! Приземете се, или ще стреляме!
Алекс беше принуден да се издигне над пролома. Зададе на кораба курс на движение по свиваща се спирала, отстъпи три крачки от контролното табло и натисна „Изстрелване на всичко“ на отдавна активирания оръжеен панел. Осем „Гоблин XIX“ се устремиха нагоре. Надяваше се, че интелигентните самонасочващи устройства на противокорабните ракети със среден обхват са „будни“. Върна се на пулта за управление, за да спусне кораба обратно надолу. Скалите останаха назад, Килгър летеше почти над мигащата светлинка — и в зоната под тревога на врага.
Завъртя кораба, все още на пълна мощност, стабилизаторите и навигационните устройства нададоха вой. Изключи двигателя и превключи на маклийновите генератори.
Високо над него разцъфна ядрено кълбо.
Килгър се спусна долу и се озова над люка. Малко по-нататък течението носеше към него тяло. Неподвижно. После едната ръка се повдигна в опит да загребе.
Килгър се протегна… за малко да падне… но успя да докопа разкъсания комбинезон. Изтегли мъжа в кораба и се върна обратно на пулта за управление. Включи на пълна мощност, пръстите му прескачаха с невероятна скорост по таблото. Едва успя да затвори люка, преди тактическият кораб да набере височина, право нагоре през ядрения взрив, изличил имперския боен кораб, озовал се там.
Може би успя благодарение на яростната внезапност на действията си или просто заради шотландския си късмет. Но корабът напусна планетата и изчезна безмълвно с пълна АМ2-тяга.
Зад него Стен лежеше в безсъзнание. Мозъкът му беше претърпял сътресение, а тялото му, изпълнило задачата си да оцелее, възстановяваше силите си.
Глава 12
Библиотекарката и останалите членове на персонала се чудеха какво ли бъдеще ги очаква, ако — или по-скоро когато — шефът им си тръгнеше оттук. Някои мислеха, че при подобни обстоятелства самоубийството не е лоша идея, други се готвеха за пълен нервен срив. Самата библиотекарка виждаше пред себе си две възможности за нова кариера: да постъпи в компания за производство на оргиастични живина или, може би, да стане сериен убиец.
Работата й изведнъж се беше превърнала в абсолютен денонощен кошмар.
В началото не беше така, нито пък през близо петте години, през които заемаше този пост. Всъщност много хора тогава й бяха завиждали.
Определено свръхквалифицирана и свръхзаета, за да проведе собствените си проучвания и да ги публикува, тя се чувстваше донякъде неудовлетворена от предишната си работа като главен библиотекар на голям университет. И изведнъж, като гръм от ясно небе, беше потърсена от правителствена служба. Беше й предложена, както й се стори тогава, най-добрата възможна работа — с три пъти по-висока от сегашната заплата. Имаше ли нещо против да се премести в друга система? Не. Служителят не изглеждаше особено изненадан, сякаш предварително знаеше всичко за нея. Постът беше на частен библиотекар. Жената се поколеба — нямаше намерение да се зарие сред нечии прашни архиви и да загуби връзка със света.