— Обичам те като брат — каза Ото през сълзи.
Вождът на Бор се обърна към пируващите си поданици, направи широк жест с пълния рог и разплиска цяла локва стрегг, в която спокойно можеше да се удави някой дребосък.
— Всички те обичаме като брат — изрева пак Ото. — Кажете му, братя и сестри. Не сме ли Бор? Крием ли искрените си чувства?
— Нееее — разнесе се вик от гърлата на повече от стотината събрани воини.
— Закълнете се, братя и сестри — заповяда Ото. — В името на замръзналите задници на дедите ни, ние те обичаме, Стен.
— В името на замръзналите задници… — дойде ответен вик, изтръгнат от повече от сто гърла. Ото прегърна Стен и захленчи.
Алекс потрепери. Изобщо не завиждаше на популярността на приятеля си сред тези същества.
В другия край на огромната зала, сред воините Бор имаше и неколцина човеци. Всички бяха вперили възхитени погледи в Стен — завърналия се герой, — но едни очи го гледаха с особен интерес. Името на притежателката им беше Синд. Много млада и много красива. С онази неустоима красота, която те сграбчва за сърцето през слабините. Освен хубавица, Синд беше и една от най-добрите снайперистки.
Личното й оръжие беше модификация на имперски снайпер. Стреляше с обичайните за Империята заредени с АМ2 и обвити в империум куршуми, но вместо лазер като изтласкващ механизъм използваше линеен ускорител. Самонагласящият се визьор задаваше разстоянието до целта. Визьорът можеше да се нагласи и на най-разнообразни честоти — в случай че набелязаната цел се е скрила зад нещо. Това беше оръжие, което буквално можеше да стреля иззад ъгъла. То никога не беше пускано на свободния пазар, не беше предоставяно на съюзници, получили имперско снаряжение. Синд се беше снабдила със своята от черния пазар, а след това беше направила допълнителни модификации според собствените си вкусове — приклад с дупки, конструиран специално за нея, увеличено тегло на дулото за по-добър баланс и по-малък откат, двоен спусък, двунога и още няколко нововъведения. Оригиналната пушка сама по себе си не беше лека, а модификациите на Синд я бяха направили още по-тежка. Но въпреки крехката си фигура тя я носеше с часове почти без усилие. Съвсем в разрез с предполагаемата неспособност на жените да упражняват сила с горната част на тялото си без употребата на хормонални импланти.
Основното неудобство на това оръжие беше, че боеприпасите за него, както и всяка друга форма на АМ2, в настоящия момент бяха изключително оскъдни. Така че Синд беше започнала да тренира с всякакви други достъпни оръжия, с които можеше да убива от голямо разстояние — от арбалети до ракетни оръжия.
Като повечето от воините на Бор, тя беше обучавана и в други бойни похвати. На кораб, например, беше абордажен специалист, и то доказал се при няколко трудни сблъсъка.
Младата жена беше Джан, по-скоро бивша възпитаница на Джан. Джан беше военен орден на отдадени до смърт адепти, поразяващата ръка на таламейнската теокрация, която някога бе управлявала купа Лупус със средствата на терора. Вълчите светове, както бяха преименувани системите, сега контролирани от Бор, открай време бяха дребно неудобство за Вечния император. А единствената причина неудобството да е дребно се коренеше във факта, че се намираха в покрайнините на Империята. Но от гледна точка на Бор нещата не изглеждаха така. Те възприемаха тези светове като смъртоносна заплаха. Военно-търговската им култура беше систематично унищожавана от ксенофобните Джан и Бор вече бяха почти на изчезване.
Но много години преди Синд да се роди беше направено важно откритие отвъд Вълчите светове. Намерени бяха нови залежи на империум X, материал, използван да изолира, а следователно и да контролира АМ2. Хората на Таламейн и убийците джанисари обаче се намираха на кръстопътя, през който минаваха доставките на империум X. Подклаждани от убийствената си религия — боготворенето на Таламейн, — Джан се бяха превърнали в запушалка на една изключително важна бутилка.
Стен и Алекс бяха оглавили отряд на „Богомолка“, изпратен да издърпа запушалката. В кървавата сеч, която последва, Стен успя да се възползва от дълбокото разцепление в таламейнската теополитика, като въвлече двама съперничещи си първосвещеници в смъртоносна надпревара. И двамата загинаха. За удивление на Стен непосредственият резултат беше издигането на трети религиозен водач, колкото могъщ, толкова и склонен към предателство. Беше и красив, и героичен — като пословичния „рицар на бял кон“ — с което привличаше фанатиците дори повече, отколкото с преклонението си пред Таламейн. Но кой знае как този последен водач реши, че е самият Таламейн, отрече се от собствената си вяра, заяви, че е бил греховно подведен, призова към мир и после се самоуби. Голям късмет. Късметът в този случай бе значително подпомогнат от прецизно изпълнена атака на крепостта на пророка, последвана от внимателно обмисленото юмручно убеждаване на мъжа и инжектирането на хипнотичен разтвор във вените му, а след това от програмирането, речта и мъченическото самоубийство.