С неохотно дадената благословия на Вечния император Ото и подчинените му Бор бяха обявени за нови владетели на Вълчите светове.
Повечето историци бяха съгласни, че до този момент това е доста добро решение. Бор оставяха другите създания да мислят и правят каквото желаят, стига да не застрашават стабилността в купа Лупус и да не подемат нови разпри.
Странно, но вярата в Таламейн загина заедно с последния си жрец. Въпреки древните си корени тя беше станала прекалено потискаща и оцелелите вярващи бяха благодарни, че главите им вече не са притиснати към грапавото каменно колело на Таламейн. Принос за отвръщането от нея имаше и припирнята между двамата първосвещеници. Тя беше толкова абсурдна, че дори селяните, обработващи далечните си ниви, се почувстваха засрамени.
Самите джанисари се превърнаха в кръстоносци без кръст, най-истинските ронини. Откриха други, миролюбиви занимания, които напомняха както за срама, така и за славното им минало.
Синд беше израсла в такъв дом. Разказваха й историите от миналото в тихо уединение, около семейната камина, украсена със стари оръжия, или понякога на висок глас при семейни и кланови събирания, провеждани на тайни места.
Синд беше израсла обсебена от миналото — тя беше една от старите Джан и споделяше тяхната любов към битката. Още от дете презираше обикновените играчки на другите млади Джан. Играчките-оръжия й бяха любими. Видеокнигите, посветени на големите битки и героичните подвизи я вълнуваха повече от всякакви приказки. И затова не беше изненадващо, че когато порасна, тя се записа като доброволец в армията на Бор. Те бяха старите врагове на собствената й култура, но единствените воини наблизо.
Невероятното й умение да си служи с пушката бързо й спечели слава сред Бор. При всеки конфликт, изискващ употребата на сила, Синд беше сред първите доброволци. Младостта й в никакъв случай не беше недостатък. По-скоро беше предимство. Бор обичаха битката почти повече от стрегга, тази мощна и зла отвара, към която Стен се беше пристрастил, а после я беше занесъл и на Вечния император. Бор насърчаваха инстинкти като тези на Синд у собствените си деца и се хвалеха с тях на пищните си пиршества и състезания по надпиване.
Докато Ото говореше през сълзи и потупваше видимо смутения си приятел, Синд се взираше с обожание във великия Стен. Той беше съществото, чиито подвизи бяха възхвалявани повече от всичко друго на пировете на Бор. Никой Бор, поне малко свързан с неговите дела, не можеше да не привлече възхитените погледи и коментари на останалите, когато минаваше по улиците. Историята се разказваше отново и отново, и всеки път славата на Стен и Алекс сияеше все по-ярко. Особено на Стен. Той беше по-млад, отколкото си го беше представяла. Очакваше, че ще е древен и белобрад, излъчващ мрачно достойнство. Намери го за много привлекателен.
Ото се беше отдалечил и говореше с Алекс Килгър. Синд видя Стен да оглежда стаята с празен поглед. Помисли си, че никога не е виждала толкова самотно същество. В сърцето си се зачуди какви ли незнайни ужаси измъчват великия Стен. Искаше да ги прогони, да го утеши. Очите му се плъзнаха покрай нея… после… О, боже… Погледът му се върна обратно. Към нея! Тя почувства как я залива гореща вълна, после очите му продължиха нататък. О, ами ако се бяха задържали? Щеше ли да я оцени по достойнство? Щеше ли да разбере страстта й към единствения й истински приятел — далекобойното оръжие? Разбира се, че да. Велик воин като Стен веднага щеше да прозре чувствата й. Синд реши, че все някога, по някакъв начин те ще се видят отново.
Тя се съсредоточи върху яденето, без да съзнава колко голям недъг може да бъде младостта.
Алекс пресуши рога и го протегна към Ото да го напълни. Вождът на Бор го дръпна настрани и поде пиянски разпит. Държанието на Стен е тревожно, сподели Ото. Настроението му е мрачно, а Ото не може да го разведри. Видял само подобие на усмивка, когато напомнил на Стен за първите им срещи, по времето, когато Бор водеха Джан пленници на всички кораби и ги екзекутираха безмилостно според древния си, веселяшки ритуал на „Благославянето“.
— Спомняш ли си лицето на онзи проклет Джан, когато го вкарвахме във въздушната камера? — Алекс кимна. — Кълна се в брадата на майка си, не беше ли забавна гледка. Беше толкова уплашен, лицето му се изкриви, сякаш бяхме усукали носа му дванайсет пъти. А всъщност го направихме само два или три пъти. Почти не сме го измъчвали. После го изстреляхме навън, за да замръзнат вътрешностите му, и вдигахме наздравица душата му да се продъни в ада! Ех, хубави времена бяха…