Той тупна Алекс по гърба с лапа като половинтонна цепеница. Килгър се олюля леко и отвърна кротко:
— Да. — Но за да не реши Ото, че и той страда от същото лошо настроение като Стен, побърза пусне и гръмотевичния си смях в чест на онези славни времена.
— Какво му е на нашия Стен? — попита Ото. — Огънят в него сякаш е угаснал. Посочи ни съществото, което му е причинило това, и аз се заклевам, че ще го посечем още сега!
Алекс би се зарадвал, ако проблемите бяха толкова прости и дилемата на Стен можеше да се разреши със старомодната „благословия“ на Бор. В момента дори мисълта за реещи се из космоса вътрешности изглеждаше много по-весела от терзанията, които занимаваха ума му след бягството от Земята.
Килгър беше излетял, сякаш вратите на ада се бяха разтворили и всички демони го следваха по петите. Всъщност това сравнение доста добре описваше ситуацията. Бе пратил по дяволите и предпазливостта, и законите на физиката. Беше описвал почти невероятни траектории с малкия тактически кораб, докато той не се раздрънка съвсем и не нададе измъчен рев. Използва всеки номер, който знаеше, и измисли няколко нови, за да се измъкне. След като се отърваха, изпрати съобщение на Махони: „Бягай като проклет дракх!“, после изключи комуникационната система и продължи като призрак.
Махони трябваше да се погрижи сам за себе си. Старият негодник е свикнал, помисли си Алекс, но не с озлобление. Всъщност харесваше Махони. Смяташе го за келтски родственик. Надяваше се, че ще се измъкне невредим, но не можеше да направи нищо за него. Ако всички оцелееха — а това определено беше твърде условно „ако“, — имаха тайно убежище, резервно място за среща. Не Пападжо. Бяха се съгласили, че ако мисията се провали, няма да насилват късмета си да отиват втори път там. Но всичките им планове щяха да се осъществят или провалят в много съмнителното бъдеще.
Килгър предположи, че гневът на Тайния съвет ще бъде безграничен и членовете му ще си послужат с всякакви средства, за да ги притиснат до стената. И така — къде да се скрие? Къде можеха да се приземят? Скривалището им трябваше да отговаря на две важни условия. Първо, да е малко вероятно някой да ги потърси там. Второ — и далеч по-важно, — ако някой все пак реши да ги потърси, двамата със Стен да не бъдат предадени.
Отне му известно време, докато се сети. Стен въобще не му помагаше. Как би могъл? Определено се беше разминал на косъм. Алекс го завърза за медицинската маса в лечебния център на тактическия кораб и включи програмата за травми. Чуваше тихите просъсквания и бълбукания на медицинските роботи. Те изглеждаха твърде заети, за да се почувства спокоен. Накрая, докато влизаше и излизаше от хиперпространството, за да заблуди евентуалните преследвачи, те започнаха да се успокояват. Той надникна в малката кабина и видя Стен да лежи на медицинската маса. Не изглеждаше толкова блед, колкото в началото. Но все още беше доста зле.
И най-накрая го озари идеята за съвършеното скривалище. Нямаше други същества в цялата вселена, които да дължат повече на Стен. Той избра курс към купа Лупус — и Бор.
Бяха изминали около половината път, когато Стен най-накрая успя да се изправи, едва-едва. Като компания беше направо непоносим. Каменно лице. Пълно мълчание. Рядко говореше, а когато го правеше, само изръмжаваше по няколко думи. Отначало Алекс реши, че просто още не се е възстановил напълно. После медицинският компютър го информира, че лечението е приключило и че Стен е напълно здрав. Килгър осъзна, че раната на приятеля му е много по-дълбока и състоянието му изобщо не се дължи на физическите рани.
Нямаше никаква идея какво да направи, нито даже как да повдигне въпроса. Затова само стисна зъби и остави нещата така.
След няколко дни обаче Стен сам подхвана темата.
Вечеряха в пълно мълчание. Стен беше придобил навика да гледа право в чинията си, докато ядеше. Никога не продумваше, никога не извръщаше глава настрани. И определено никога не вдигаше поглед от чинията и тъпчеше храната в устата си така, сякаш тя беше просто гориво, а не нещо, което би могло да има приятен вкус. Килгър го наблюдаваше с крайчеца на окото си.
Стен отхапа голямо парче. Започна да дъвче. Преглътна. Още едно парче. Същото механично повторение. Внезапно замръзна. Лицето му потъмня от сдържана ярост. Изплю храната сякаш беше отрова, отдръпна се рязко, изправи се и шумно излезе навън. Този път Алекс реши да не пренебрегва инцидента. Изчака няколко мига и отиде до каютата на Стен. Вратата беше отворена, а Стен крачеше напред-назад, за да се освободи от натрупания гняв. Алекс изчака на вратата, докато бъде забелязан. Стен го видя, спря, после поклати глава и рече: