Стен бързо започна да събира каквото му трябваше. Направи знак на Махони да вземе чифт грависки. Лека експлозия разтърси тунела и им даде да разберат, че ловците най-накрая са проникнали през камината.
— Сигурно са поставили хора и на този изход — каза Махони.
— Знам — кимна Стен. Натисна с длан бутона. Облъхна ги вълна от леден въздух, докато вратата към изхода се отваряше. Щеше да се затвори автоматично зад тях. Стен постави калъпче експлозив под бутона. Неприятна малка изненада.
— Ще го открият — подхвърли Махони.
— Знам — отвърна Стен, — но ще ги забави.
— Може би трябва…
Стен вдигна ръка и Махони млъкна.
— Без да се обиждаш, но едва ли има нещо, което да не знам за тунелите. И за излизането от тях. Имам малко опит, ако си забравил.
Махони не каза нищо. Стен беше прекарал най-кошмарната част от живота си в копаене на тунел под военнопленическия лагер в Колдезе.
— Хайде, помогни ми малко — помоли той.
Свали покривалото на един поочукан снегорин, чиято горивна система бе приспособена да изгаря отпадъци. Двамата го избутаха до изхода. Стен започна да натиска някакви бутони по него, докато всички светнаха „включено“, и въведе програма за криволичещо движение в навигационната система. После каза на Махони да се отдръпне и запали двигателя.
Ярък проблясък и облаци пушек блъвнаха навън. Махони се закашля и се задъха.
— Значи няма да ги причакваме? — попита сухо, когато най-сетне успя да си поеме дъх. Стен му хвърли свиреп поглед и той замълча.
Стен включи снегорина на скорост и отскочи встрани. Машината се втурна напред със силен рев и за миг профуча извън тунела. Стен я проследи с поглед. Веригите вдигаха огромни облаци сняг, докато снегоринът летеше право към едно дърво. От двигателя му хвърчаха искри, ярки и зловещи на фона на нощта. В последната минута машината се плъзна встрани. Лазерни изстрели прорязаха мрака и в корпуса й зейнаха няколко дупки.
— Сега — извика Стен.
Хвърлиха се навън. За частица от секундата Стен зърна как единият от стреснатите ловци се извръща от снегорина и вдига оръжието си към тях. После се сгърчи, а на челото му се появи дупка. Докато той се свличаше, Махони успя да стреля по спътничката му, която се претърколи и избегна изстрела, но преди да се опомни, Стен и Махони бяха изчезнали. Възпитаницата на „Богомолка“ тръгна напред, като дрезгаво инструктираше отряда в купола. Откри стъпки, които водеха навътре в гората. Нямаше да е трудно да ги проследи. Виждаха се отчетливо — изглеждаха синкави на лунната светлина.
После усети нещо зад себе си. Напрегна се, вдигна оръжието и понечи да се извърти. След миг се озова в снега. От гърлото й пръскаше кръв.
Стен изтри острието в дрехите й.
— Аз ли остарявам — подхвърли на Махони, докато излизаше иззад едно дърво, — или тези нови хлапета просто не са толкова добри, колкото някогашните?
Махони се вгледа в тялото на мъртвата. Като бивш шеф на корпус „Меркурий“ — а следователно и на „Богомолка“, — изпитваше смесени чувства при вида на трупа на един от своите. После се взря в Стен. Беше поостарял, нови бръчки се бяха вдълбали в лицето му, но изглеждаше някак си по-корав. По-твърд. Тъмните му очи бяха потънали дълбоко в орбитите. Гледаха малко по-тъжно, но все още в тях припламваха искрици циничен хумор. Видя как тънкият кортик изчезва обратно в ръката му Стен.
Колкото до въпроса на Стен: Не. Не бяха по-бавни.
Махони потръпна и рече:
— Тренирал си. Остават още петима, но се съмнявам, че ще се справим толкова лесно с тях. Предполагам, че имаш план?
— Имам — отвърна Стен, качи се на грависките, включи ги и ги нагласи така, че да са само на няколко сантиметра над снега. Тръгна към гората, като забиваше щеките силно, просто за да е сигурен, че преследвачите няма да изгубят следата.
Махони беше ставал свидетел на много невероятни неща през дългия си живот, но гъстата гора, към която Стен го водеше, щеше да заеме едно от челните места в списъка му.
Дърветата изобщо не бяха дървета, макар че имаха същата форма. Извисяваха се над нещо, което отдалече изглеждаше като огромна плетеница от корени, висока поне три метра, преди да се прелее в главния ствол. Отблизо обаче кореновата система приличаше повече на огромни грудки. Бяха толкова масивни, че Махони реши, че трябва да са минали векове, за да се образуват такива големи луковици, събиращи вода и хранителни вещества. По-късно разбра, че това е станало само за няколко години.
Клоните бяха мъхести и изглеждаха почти мускулести — ако растенията можеха да имат мускули. Извиваха се наоколо като пипала, макар че на вид бяха твърди и сравнително плътни, като на дърво. Листата бяха дълги, иглоподобни и поръбени с остри шипове, обгърнати от тънък слой влага. Невероятно странно предвид климата. Защо влагата не замръзваше?