Можеше да го хвърли във водата под моста. Но колко зле се чувстваше, Господи! Толкова празен, сякаш не му бе останало нищо, за което да живее.
Джейк мрачно се взираше в халбата си с бира, когато чу мъжки глас да пита:
— Това от Виетнам ли ти е?
Джейк вдигна поглед. Два стола по-нататък седеше младо момче, на не повече от двайсет и две-двайсет и три години. Вместо ръка от левия му ръкав стърчеше кука. Този, който зададе въпроса, бе по-възрастен, към трийсетте, и по-едър. Чакаше бармана да му наточи бира.
— Да — каза младокът, — при Чу Лай.
— Така ти се пада! — отбеляза онзи, хвърли парите на бара, взе бирата и се обърна.
Джейк Графтън стана от стола и без да се замисли, тръгна напред. Сложи тежко ръка на рамото на мъжа и го завъртя към себе си. Бирата на непознатия се плисна от халбата.
— Кучи син! — изрева мъжът. — Какво правиш?
— Дължиш извинение на това момче.
— Целуни ми задника — и погледна надолу към лицето на Графтън. — Почакай, копеле! Имам черен пояс по...
Това беше всичко, което успя да каже, защото Джейк грабна от бара една бирена бутилка и с рязък удар я строши в главата на мъжа. Здравенякът падна зашеметен на пода.
Графтън го сграбчи с една ръка за мократа, изцапана с кръв коса и го дръпна нагоре. С другата го стисна за топките, изправи го на крака и с един замах го изпрати през витрината на улицата.
Стъклото издрънча и се разсипа по пода. Джейк излезе от бара и се приближи към мъжа. Той лежеше замаян. Наоколо имаше пръснати парчета стъкло, които заскърцаха под обувките на пилота.
Джейк приклекна.
Мъжът започваше да идва в съзнание. От многобройните му дребни порязвания се стичаше кръв. Погледът му отначало блуждаеше, но после се фокусира върху Графтън.
— Този път извади късмет. Лично аз познавам дузина мъже, които биха те убили заради репликата ти в бара. А има хиляди като тях.
От лицето на мъжа стърчаха няколко парченца стъкло.
— На твое място бих се отказал от каратето. И без това не си достатъчно як. Може би трябва да опиташ с балет.
Джейк се изправи и се върна в бара, без да обръща внимание на случайните зяпачи. Бившият войник продължаваше да си седи на стола.
— Какво ви дължа за бирите? — попита Джейк бармана.
— За вашата бира ли?
— За моята и тази на господина. Ще платя и неговата.
— Четири долара.
Джейк остави на бара петдоларова банкнота. През зейналата рамка на прозореца се виждаше един полицай, който се бе надвесил над проснатия на тротоара мъж.
Графтън подаде ръка на бившия войник, който я стисна в отговор.
— Не биваше да правите това.
— Напротив, трябваше — отговори Джейк. — Направих го за себе си.
Барманът на свой ред подаде ръка.
— Две години съм служил в армията и също бих желал да ви стисна ръката.
Джейк отговори на ръкостискането.
— Е — обърна се той към едноръкия ветеран, — не се оставяй на разни задници да те тормозят.
— Този не е първият — промърмори момчето, като кимна към тротоара.
— Знам. Тук си живеем в същински рай, нали?
Графтън излезе от бара и се представи на първия полицай, когото видя.
Беше понеделник, около четири часа следобед, когато полицаят отключи вратата на килията.
— Свободен си, Графтън. Хайде.
Джейк тръгна пред него. Беше облечен в син гащеризон и шляпаше по пода с гумени джапанки, които му бяха с няколко размера по-големи. Бе прекарал зад решетките целия уикенд. В събота, когато го арестуваха, той се възползва от единствения телефонен разговор, който му се полагаше, за да се обади на дежурния по ескадрила в базата Уидбей.
— Къде се намираш? — попита човекът отсреща, който явно не можеше да повярва на ушите си.
— В затвора Кинг Каунти — повтори Джейк.
— Проклятие! Какво си направил, да не си убил някого?
— Не. Изхвърлих един тип от бара.
— Само това ли?
— Мина през витрината.
— А-ха.
— По-добре ме запиши в журнала и се обади на шкипера у тях.
— Добре, Джейк. Не се навеждай да вдигаш сапуна.
Този следобед Графтън влезе в същата стая, в която се бе преоблякъл и облече цивилните си дрехи. По случайност в същата тази стая му бяха взели отпечатъци и направили снимки. След като се облече, един полицай му подаде плик, в който бе съдържанието на джобовете му.
Джейк провери нещата в плика. Вътре бяха билетите му за самолета, портфейлът, малко дребни пари и пръстенът. Той прибра пръстена в джоба и преброи парите в портфейла.
— Досега не съм виждал много бели момчета да влизат тук с диамантени пръстени — отбеляза словоохотливият полицай.