Отлитането мина добре. Един по един всички самолети застанаха на катапултите и излетяха. Авиоотрядът се строи над кораба и се отправи на изток.
След като и последният самолет бе изстрелян и „Ангелът“ се прибра, Джейк слезе на непривично празната полегна палуба и я обиколи за последен път. Е, не беше за последен. Щеше отново да се върне. Ако не на този, то на друг кораб. Още веднаж ноздрите му се изпълниха с парата от катапултите. Топлината, смесена с морския бриз, го облъхна.
Все още се мотаеше по палубата, когато към него се приближи боцман Мулдовски. Той смая Джейк с отдаване на чест. Джейк също козирува.
— Разбрах, че оставате, мистър Графтън.
— Да. Ти ме накара да размисля.
Мулдовски се засмя.
— Животът не е лош тук. Е, ако бях намерил подходяща жена, ако имах деца... Но „ако“-то не играе. Просто не се получи. Не можеш да вземеш всичко от живота. Така го е измислил Господ. Направи днес каквото смяташ, че е най-добре, а за утре ще мислиш, като му дойде времето.
Джейк си стягаше багажа в каютата, когато корабът застана на дока в Аламеда. Риъл Маккой излетя с морските пехотинци — беше си го заслужил. Стоманените му сандъци с нови катинари стояха един върху друг до вратата. На бюрото му нямаше нищо, а гардеробчето му беше празно. Беше сдал чаршафите си и прибрал койката.
И Джейк беше сдал одеялата и чаршафите си. Куфарът, с който излизаше в отпуск, бе готов от предната вечер — всичко останало слагаше в две брезентови торби. Куфара купи в Хаваите. Катинарите за брезентовите торби бяха готови на бюрото. Придобивките от осеммесечно плаване — един куфар и няколко белега.
Телефонът звънна.
— Лейтенант Графтън.
— Господин Графтън, говори дежурният на стълбата за офицери. Имате посетител.
— Аз ли?
— Да, сър. Трябва да дойдете да се разпишете и да я придружите. Беше толкова изненадан, че затвори, преди да се сети да попита за името.
Вероятно беше грешка. Нямаше нито един познат в целия залив на Сан Франциско. Погледна новия си часовник — гарантирано водоустойчив до триста фута дълбочина. До излитането от Оклънд оставаха четири часа. Предостатъчно.
Той грабна фуражката си и се отправи към офицерските стълби на квартердека. Трябваше да мине през хангарната палуба, където стотици моряци вървяха по задачи насам-натам, повечето с усмивки на лице. Всеки от самолетните асансьорите беше препълнен с хора, които викаха на някого долу на кея. До стълбата за редовия състав свиреше оркестър.
Видя я от стотина фута — тя оглеждаше интериора с интерес. Кали Маккензи!
Докато се приближаваше и тя го забеляза и лицето ѝ грейна.
— Здравей, Джейк.
Беше загубил ума и дума.
— Отслабнал си.
— Бях болен.
— Така ли? Е, не се ли радваш, че ме виждаш?
— Като треснат съм. Нямам думи.
Той се остави на емоциите и я прегърна. Когато накрая си поеха въздух, тя каза:
— Така е по-добре.
— Никога не съм очаквал да те видя тук! — Беше прекрасна. Повече от всякога. Кали! Тук!
— Всички моряци ни гледат. Би ли се разписал, за да отидем някъде да поговорим?
— О, да. Разбира се.
Дежурният офицер също ги беше видял как се целуват. Усмихна им се безсрамно. Като дежурния старшина. Джейк написа името си до нейното в дневника, хвана я за ръката и я поведе.
— Хайде да се качим на полетната палуба. Изгледът към залива оттам е чудесен.
Десет минути по-късно те гледаха към очертанията на Сан Франциско.
— Защо дойде? — попита той.
— Дойдох да се омъжа.
Джейк зяпна. Беше като ритник в корема. Мислеше че...
— Кой е късметлията?
— Ти. — Устните ѝ лукаво се свиха.
— Аз?
— Ти.
— Ти искаш да се омъжиш за мен?
Тя се засмя. Усмивката ѝ винаги го омагьосваше.
— Искаш ли да коленича и да ти направя предложение?
— Съгласен — отговори ѝ той. — Кога и къде?
— Днес, след обяд. Където кажеш.
— За бога, момиче! Ти ме шашна. Сигурна ли си?
— Мислих цяла година. Абсолютно сигурна съм.
— Е, да бъда... — Той свали фуражката и прекара пръсти през косата си. Тогава си спомни за пръстена. Беше в джоба на ризата му. Извади го, огледа го и го сложи на пръста ѝ.
Беше неин ред.
— Ти знаеше ли, че ще идвам?
— Не. Купих го за теб миналата година. Оттогава го нося в себе си.
— Ох, Джейк — каза тя и увисна на врата му. Устните ѝ намериха неговите.
Накрая се освободи от прегръдката ѝ.
— Хайде. Трябва да намерим кум. Навигаторът ми още е на борда. Щяхме да обядваме заедно.