— Познавах един изтребител от Морската пехота. Летеше на Ф-4. Една нощ не успял да кацне на кораба и го пратили на запасно. Запасно му било Сесил. Нощта била тъмна. Нали знаете какво е това летище? Голямо е колкото половината Тексас, с успоредни полоси.
Слушателите му кимнаха. Хитрецът преглътна, за да прочисти гърлото си, и продължи:
— По Бог знае каква причина той приземил могъщия „Фантом“ между тези успоредни полоси. На тревата. Ударил радарния фургон. Пръснал го на хиляди тресчици. Той въздъхна и отново заговори:
— На другия ден инженерът на ескадрилата отлетял на Сесил по заповед на дежурния офицер. Огледал хубавичко самолета, измъкнал го от калта на рульожката, после го заредил с гориво и го откарал обратно на кораба. Самолетът бил малко одраскан, но без сериозни повреди. В Морската пехота може да се случи какво ли не.
Разговориха се за шансовете да се приземи тактически изтребител с тегло 45 000 паунда на трева, без да се изкърти някой от колесниците.
— Познавах един морски пехотинец — каза Бил Дойл, когато разговорът затихна, — който веднъж при приземяване забравил да отнеме газта. Той бил с Ф-4Д.
Слушателите му кимнаха.
— Продължил напред по пистата. Гумите скърцали и димели. Стигнал до края, излязъл от пистата и още близо половин миля се носил по тревата. Минал през оградата на базата и една канавка, където оставил колесника. Продължил по корем, прекосил един път и се спрял насред железопътна линия. Поседял малко вътре, помислил, накрая зарязал всичко и слязъл от самолета. Докато стоял наоколо и гледал, минал един влак и се забил в останките. Направил ги на парчета.
Те пиеха бира и си мислеха какво ли е да забравиш при приземяване да отнемеш газта, какво ли е да седиш смаян в кабината на един разбит самолет, чийто двигател още работи, и изведнъж да осъзнаеш, че този път наистина си я загазил. Ама наистина.
— В Морската пехота се случва какво ли не — добави Били Дойл.
— Имат страхотно лоши дни — изръмжа Боб Ландау с басовия си глас.
Той беше здравеняк. Бицепсите издуваха фланелката му.
— Веднъж пилот на F-8 от Морската пехота прекосявал Тихия океан.
Боб направи пауза и смаза гърлото си с бира, а неговите слушатели се замислиха какво ли е да летиш десет-дванайсет часа в едноместен изтребител над Тихия океан, вързан за катапултната седалка в тясната кабина.
Басът на Ландау наруши мълчанието.
— При първата зарядка във въздуха нещо станало и от свръхналягането резервоарите се раздули и напукали. От всеки отвор започнало да се излива гориво. Попаднало върху двигателя и след секунди самолетът пламнал.
Тогава нашият пилот решава да катапултира. Дърпа щорката. Нищо не става. Но това още не е страшно, защото между краката му се намира резервният лост. Той дърпа с всичка сила. Нищо. Продължава да си седи на седалката, която не ще да го катапултира, самолетът гори, а горивото тече над огромния Тихи океан.
Денят му се оказва от най-лошите. Дръпва лоста още два пъти с всичка сила, като Кинг Конг — все по-усърдно. Нищо не се променя.
Всемогъщи Боже! Вече започва да се суети. Опитва се да отвори фанара. Но проклетото нещо не се отваря. Заяжда. Работата става от сериозна по-сериозна.
А самолетът вече пламти като факла. Нашият пилот започва наистина да се тревожи. Продължава да блъска фанара, докато кабината се пълни с дим. Накрая фанарът отлита. Пилотът най-после е спасен. Разкопчава коланите и се приготвя да скочи. Както разбирате, това е F-8 и ако успее да оцелее след срещата с опашката, ще бъде първият оцелял. Но той е готов да опита. Започва да се изправя, вятърът просто го понася и — хоп! — измъква се и почва свободно да пада към дълбокия син океан. Измъкнал се е, слава Богу, спасен е!
Известно време нашият пилот пада надолу към Тихия океан, разсъждавайки за техническите служби в Морската пехота, и след това решава да провери дали парашутът ще се отвори, но днес му е лош ден. Проклетото нещо се оплита зад гърба му.
— Не! — викнаха в един глас няколко от слушателите.
— Сигурен съм, че не вярвате — отвърна Боб Ландау.
Той си сипа още бира, докато неговият пилот продължаваше да пада от безразличното небе в безразличния океан с веещ се зад него оплетен парашут.
— Какво става по-нататък? — попита Хитрецът.
Ландау се намръщи. Всяка хубава морска история се разказва полека, а Хитрецът имаше лошия навик да пришпорва разказа. Ландау не искаше да го пришпорват. Той отпи още една глътка бира, след което нарочно избърса устните си със салфетка. Когато отново постави чашата на бара и скръсти мускулестите си ръце, Боб каза: