— Накрая все пак извадил късмет морският му пехотинец. Задърпал въжетата като кукловод и успял да освободи част от парашута. Това било достатъчно. Достатъчно.
Той уморено поклати глава и мрачно погледна към Джейк Графтън.
— В Морската пехота се случва какво ли не. Внимавай, Джейк.
— Да — отговори Джейк и погледна през прозореца към бистрата синя вода, в която се отразяваха малките пухкави облачета. — Ще внимавам.
3
Когато стъпи на пътеката около полетната палуба, Джейк Графтън беше облечен в униформа цвят каки и летателно яке. Слънцето беше изгряло, но на запад високите сгради на Сан Франциско и целият Голдън Гейт Бридж, освен върховете на кулите, все още тънеха в мъгла, чиято влага се долавяше в лекия бриз. Джейк потрепери и нахлупи пилотката по-плътно върху главата си.
Долу на кея беше пълно с хора. Пилотът се облегна на парапета и се загледа в тълпата, вслушвайки се в гълчавата.
Там стояха моряци, морски пехотинци, офицери и старшини, наобиколени от семействата си. Навсякъде се виждаха деца: едни се притискаха към майките си, други се гонеха сред тълпата, а най-малките преминаваха от едни ръце в други.
На втори асансьор свиреше оркестър. Асансьорът беше спуснат и стърчеше над кея като козирка на портал. Пред погледа на Джейк диригентът привлече вниманието на оркестрантите и оркестърът засвири марш от Суза3.
На кея, близо до кърмата, се събираше друг оркестър. Беше оркестърът на базата. Той свиреше при отплаването на всеки кораб. „Колумбия“ си имаше свой оркестър, но старпомът явно беше сметнал, че повече музика няма да бъде излишна. От ръба на полетната палуба над главата на Джейк се показваха опашките на самолетите и хвърляха причудливи сенки на оживения кей. Джейк виждаше как от време на време хората вдигаха глави нагоре, за да огледат огромното туловище на кораба и дузините самолети, и след това отново обръщаха погледи към лицата на любимите си.
Предната вечер той бе стоял на опашка пред телефонните кабини в началото на кея. Дъждът беше утихнал, само от време на време падаха редки капки. Когато дойде неговият ред за телефона, Джейк се обади на родителите си във Вирджиния, а след това на Кали. В Чикаго минаваше полунощ. Тя вдигна слушалката.
— Кали, обажда се Джейк.
— Къде си?
— На кея в Аламеда. Получи ли ми писмата?
— Получих три.
Беше написал и пуснал писмата в Оушиана, където го бяха изпратили да възстанови подготовката си за полети от самолетоносач заедно с група обучаеми от ВА-42. Разбира се, Джейк се справи успешно, но за тренировъчните кацания и допускането до полети на самолетоносача не остана време. Това щеше да свърши след отплаването на „Колумбия“. Необходими му бяха десет дневни и шест нощни полета, тъй като от последното му кацане на самолетоносач бяха изминали повече от шест месеца.
— Изпратил съм ти още едно — каза той на Кали, макар че може би нямаше нужда. — Ще го получиш след ден-два.
— Как ти се струва корабът?
— Кораб като кораб. Какво да ти кажа?
— Кога ще отплаваш?
— В седем и половина сутринта.
— Значи като се събудя, вече ще си в открито море.
— А-ха.
Няколко минути си разменяха безцелни реплики. Намеси се операторът, Джейк пусна още монети и заговори по същество:
— Кали, обичам те.
— Знам, че ме обичаш. О, Джейк толкова съжалявам, че гостуването ти се провали!
— Аз също. Предполагам, че просто от време на време се случват и такива неща. Бих искал...
Но думите му секнаха. Телефонната кабина на кея, пред която чакаха дузини моряци, като че ли не беше най-подходящото място за това, което искаше да каже.
— Пази се — каза тя.
— Познаваш ме, Кали. Винаги се пазя.
— Не се излагай на ненужен риск.
— Няма.
— Искам да се върнеш при мен.
Сега, когато стоеше и се взираше в тълпата, Джейк мислеше за това. Кали искаше да се върне при нея.
Той пое дълбоко дъх и въздъхна. Ах, Боже, страшно нещо е животът! Тъкмо когато всичко изглежда безнадеждно, през облаците се процежда някой слънчев лъч. Надежда. Имаше надежда. Тя не би казала това, ако не го мислеше. Не бе типично за нея. И не би го казала на човек, който заминава на осеммесечно плаване.
Джейк стоеше заслушан в двата оркестъра, които свиреха едновременно различни мелодии, взираше се в тълпата, в жените и моряците, които страстно се целуваха. И тогава забеляза кадилака. Един розов кадилак-кабриолет със свален покрив бавно си проправяше път през тълпата на кея. Хората се отместваха и след това отново се събираха, подобно на води, порени от кораб.
На кея не се допускаха коли. Но това не важеше за кадилака. Караше го мъж в бяла униформа. Всичките му пътници бяха жени, млади жени, които нямаха много дрехи по себе си. На показ бяха изложени множество загорели бедра и оголени рамене, както и няколко наистина внушителни деколтета.