— Нещо като кафе със сметана — отбеляза Джейк Графтън, докато закопчаваше сбруята на парашута си.
— Да, човече. Точно така. В Луизиана имало един плантатор Ле Бо, който страшно си падал по чернокожи хубавици. След Гражданската война, когато бившите му роби взели неговото фамилно име, той сметнал това за лична обида. А пък те го направили, защото повечето от тях били негови синове и дъщери. На Ле Бо обаче не му харесала идеята да остане в историята като патриарх. Не искал да признае щедрия си генетичен принос в подобряването на робската раса. И обесил едно-две от чернокожите си деца — това направил. В резултат всички чернокожи в енорията приели неговото име. В тоя окръг на Луизиана има повече чернокожи Ле Бо, отколкото жени можеш да оправиш. Така че тоя плантатор донжуан от южните щати е един от многото ми прадеди, с който истински се гордея.
— Страхотно — каза Джейк Графтън, докато проверяваше дали връзките на новия му противопретоварващ костюм са завързани правилно.
— Чухме, че идваш при нас. Във Флота смятат, че кретени като нас не могат да се справят с цялата тая сложна техника. Та чухме, че ни изпращат един тип, ас от флота, който да напълни тъпите ни празни кратуни4, да ни инструктира, да ни посочи пътя към просветлението.
Графтън реши, че този коментар не заслужава отговор.
— За мен ще бъде истинско удоволствие — приветливо каза Флап Ле Бо и извади своята сбруя от шкафчето си — да летя с майстор-кукаджия5. Приеми ме просто като ученик, застанал при извора на мъдростта; чирак, който се стреми да проникне в тънкостите и тайните на занаята, опитай се да оцениш...
— Винаги ли си такъв глупак или се стараеш специално заради мен? — попита Джейк.
Льо Бо невъзмутимо продължи да бърбори:
— Жалко, че повечето хора във Флота са толкова опасно докачливи! От грубата ти забележка човек може да си направи извода, че за жалост ти споделяш тази черта на колегите си. Това е тъжно, много тъжно, но между нас сигурно ще възникнат някои напрегнати ситуации. И двамата не обичаме тези неща, нали? Напрежение. Стрес. Недоразумения. Стомашни киселини. Лоши чувства. Ритници в задника.
Той жално въздъхна.
— Е, ще се опитам да се справя с това в процеса на работата. Плантаторът в мен се обажда. Знаеш ли, наистина имам голям късмет, че в жилите ми тече бяла кръв. Дава ми възможност да виждам нещата в по-добра перспектива.
Морският пехотинец направи лек поклон от кръста и отправи следващата си реплика към пода:
— Благодаря, благодаря ти, Жюл Ле Бо, който сега се печеш в ада.
И отново се обърна към шкафчето и летателния си костюм:
— Повечето ми събратя нямат такъв късмет — не могат да отличат дърво от купчина тор и...
— О, Флап, за Бога... — обади се някой от следващата редица. — Затвори си човката, а?
— У-ха! — нададе вой Флап. Чувствам се страхотно! Ще се измъкна оттук, ще летя с ас от Флота и ще гледам как се справя най-добрият от най-добрите!
— Как попаднах на тоя задник? — попита Джейк майора, който стоеше две шкафчета по-нататък.
— Никой друг пилот не го искаше — беше отговорът.
— Хей, внимавай какви ги дрънкаш — обади се Флап. — Пикаеш на цялата ми репутация.
— ... сър!
— Сър — покорно повтори Флап.
Слънцето леко надничаше иззад един тънък перест облак високо в небето. Вятърът от северозапад браздеше повърхността на океана и от време на време изтръгваше късчета бяла пяна от гребените на вълните. Чайки се вдигаха и кръжаха над огромния кораб.
На няколко мили се виждаха две фрегати и четири ескадрени миноносеца, разпръснати около самолетоносача. Те представляваха ескорта на кораба — благонадежден щит срещу подводници. Щяха да съпровождат самолетоносача навсякъде.
На изток още се виждаше сушата. Тя скоро щеше да се скрие зад хоризонта, защото през следващите няколко часа самолетоносачът щеше да се движи срещу северозападния вятър; след това Вселената щеше да се превърне в кораби, океан и небе. Сушата щеше да остане като спомен от миналото и видение от неясното бъдеще. Шест малки луни в орбита около една скитаща планета...
Погледът на Джейк се спря върху далечната тъмна ивица земя; после пилотът се обърна.
Тази сутрин корабът се носеше леко, с едва забележимо люлеене, което Джейк усети само защото още не беше свикнал с него. Това люлеене щеше да прерасне в надлъжно клатушкане, щом корабът поемеше срещу вятъра.
Предчувствайки всички промени с усета на познавач, но без да мисли сериозно за тях, Джейк Графтън вървеше бавно към кърмата и търсеше самолета си. Ето го там — до четвърти асансьор.