Морякът не се интересуваше особено от това забулено в тайни бъдеще: мислите му мрачно кръжаха около настоящето. Той тъгуваше за дома. Там имаше едно момиче, към което не изпитваше нищо сериозно по времето, когато след гимназията отиде във Флотата, но раздялата му подейства като коварна магия. Сега ѝ пишеше по три дълги писма седмично, плюс едно писмо до родителите си и едно — до брат си. Момичето... ами, то излизаше с друго момче. Това яростно го глождеше отвътре.
Морякът мислеше за момичето и за това какво ще ѝ напише в следващото си писмо — беше получил последното ѝ писмо преди три седмици, — когато едно такси спря от другата страна на портала. От него слезе офицер, спря се и погледна към кораба. Беше лейтенант в кожено яке на летец и пилотка цвят каки.
След като таксиметровият шофьор отвори багажника, офицерът му плати и извади оттам две тежки парашутни торби. Едната метна на дясното си рамо, а другата вдигна в ръка и закрачи към портала и будката на пазача.
Морякът излезе на дъжда със списък в ръка. Той козирува и каза:
— Съжалявам, сър, но трябва да видя удостоверението ви за самоличност.
Офицерът за пръв път погледна моряка в очите. Беше висок около шест фута, имаше сиви очи и нос, който беше малко голям за лицето му. Той остави торбите на мокрия бетон, бръкна в джоба за портфейла си, извади картата и я подаде на моряка.
Морякът грижливо преписа информацията от удостоверението за самоличност на един лист в бележника си, като се стараеше да предпази хартията от дъжда: „Лейтенант Джейкъб Л. Графтън, Военноморски флот на САЩ“. След това върна картата на офицера.
— Благодаря ви, сър.
— Добре, моряче — отвърна лейтенантът.
След като прибра документа, той постоя няколко минути в мълчание, приковал очи в кораба, без да обръща внимание на дъжда. Накрая отново погледна към моряка.
— Първо плаване?
— Да, сър.
— Откъде си?
— От Айова, сър.
— А-ха.
След като хвърли последен поглед нагоре към самолетите на полетната палуба, офицерът посегна към торбите си. Отново сложи едната на дясното си рамо и взе другата в лявата си ръка. По висенето на торбите морякът предположи, че всяка от тях тежи поне петдесет паунда. Въпреки това офицерът като че ли не изпитваше особени затруднения при носенето им.
— Айова е далеч оттук — тихо отбеляза лейтенантът.
— Да, сър.
— На добър час — каза той и се отдалечи.
Забравил за дъжда, морякът стоеше и гледаше след офицера.
Не само Айова... всичко беше далеч. Корабът, огромният океан, Хаваите, Хонконг, Сингапур, Австралия — ето какво му предстоеше. На сутринта щяха да отплават. Оставаше още само една нощ.
Морякът се прибра в будката, затвори вратата и започна да си подсвирква.
След час лейтенант Джейк Графтън най-после намери новата си двуместна каюта и стовари там торбите. Съседът му — също пилот от Флота — отсъстваше, но по всичко личеше, че се е настанил на долното легло.
Джейк се покатери на горното легло и се изтегна.
Първото му наземно назначение бе продължило само пет месеца. За човек, прекарал три години в корабна ескадрила, участвал в две бойни плавания, беше приключило бързо. Сега той отново излизаше в открито море, този път — с ескадрила от авиацията на Морската пехота.
Аматьорска работа! Работа за тъпанари!
И как можа да изпадне дотам?
Е, цялата бъркотия се започна преди около три седмици, когато отиде до Чикаго да се види с Кали.
Джейк затвори очи и спомените изпълниха съзнанието му. До ушите му долитаха приглушените звуци на кораба.
— Познаваш ли Чикаго? — попита Кали Маккензи.
Беше петък, 11 часа сутринта, и те се движеха по магистралата от летище О’Хеър към града. Кали седеше зад волана.
Джейк, който седеше до нея, се облегна, усмихна се и отговори:
— Не.
Тя хвърли поглед към лицето му. Нейното лице все още пламтеше от дългата страстна целувка, с която Джейк я бе посрещнал на портала под одобрителните погледи на пътниците и охраната. След това те минаха през фоайето, хванати за ръце. Сега зеленият сгъваем гардероб с дрехите на Джейк се намираше в багажника на колата. Бяха изминали най-лошата част от пътя от О’Хеър.
— Благодаря ти за писмата — каза Кали. — Писа ми съвсем редовно.
— И аз ти благодаря за всичките, които ми написа.
Тя продължи да кара в мълчание. Бузите ѝ продължаваха да пламтят. След малко каза: