Робърт Кейган
Завръщането на историята и краят на мечтите
На баща ми
Светът отново е нормален. Първите години след края на Студената война разкриха измамната мимолетна картина на нов международен ред, в който националните държави израстват заедно или изчезват, идеологическите конфликти отшумяват, културите се смесват, а търговията и комуникациите стават все по-свободни. Съвременният демократичен свят искаше да повярва, че краят на Студената война е край не само на един стратегически и идеологически конфликт, а и на стратегическия и идеологическия конфликт изобщо. Хората и техните лидери копнееха за един „променен свят“1.
Но това беше мираж. Светът не се бе променил. На повечето места националните държави са все така силни — такива са и националистическите амбиции, страстите и съперничеството между нациите, моделирали историята. Съединените щати все още са единствената суперсила. Но международното съперничество между великите сили се завърна в лицето на Русия, Китай, Европа, Япония, Индия, Иран, Съединените щати и останалите борещи се за регионално надмощие. Борбите за позиции и влияние в света отново се превърнаха в основна характеристика на международната сцена. Появи се пак и старото съперничество между либерализма и автокрацията, като големите световни сили все повече се групират според характера на режима си. Избухна и една още по-стара борба между радикалните ислямисти и съвременните светски култури и сили, които според ислямистите са проникнали в техния ислямски свят и са го завладели и омърсили. С комбинирането и сблъскването на тези три битки обещанието за нова епоха на международно сближаване все повече угасва. Встъпихме в епоха на раздалечаване.
Тъй като мечтите, свързани с епохата след Студената война, постепенно се изпаряват, демократичният свят трябва да реши как да отговори. В последните години, докато автокрациите на Русия и Китай се надигат, а радикалните ислямисти неотклонно налагат насилие, демокрациите остават разделени и объркани от проблеми — както дълбоки, така и незначителни. Те поставят под съмнение собствените си цели и морал, спорят по проблемите на силата и етиката и сочат една на друга взаимните си неуспехи. Липсата на единство отслаби и деморализира демокрациите в момент, в който те не могат да си позволят това. Историята се завърна и за да я моделират, те трябва да се обединят или други ще го сторят вместо тях.
Надежди и мечти
В началото на 90-те години на XX в. оптимизмът беше разбираем и почти повсеместен. Рухването на империята на комунизма и видимото възприемане на демокрацията от страна на Русия като че ли предвещаваха нова епоха на глобално сближаване. Големите противници от времето на Студената война изведнъж започнаха да споделят много общи цели, сред които и желанието за икономическа и политическа интеграция. Дори след политическото насилие, чието начало бе поставено на площад „Тянанмън“ през 1989 г., и обезпокоителните признаци на нестабилност в Русия след 1993 г. повечето американци и европейци продължиха да вярват, че Китай и Русия са поели по пътя на либерализма. Елцинова Русия изглеждаше решена да следва либералния модел на политическа икономия и да върви към по-тясна интеграция със Запада. Породи се надеждата, че ангажираността на китайското правителство с икономическото отваряне на страната неизбежно ще доведе и до политическо отваряне, все едно дали китайските лидери го желаят, или не.
Подобен детерминизъм бе характерен за мисленето след Студената война. Широко разпространено бе убеждението, че в условията на глобализирана икономика държавите нямат друг избор, освен да се либерализират първо икономически и после политически, ако искат да са конкурентоспособни и да оцелеят. В процеса, в който националните икономики вървят към все по-висок доход на глава от населението, нарастващата средна класа ще настоява за по-голяма юридическа и политическа власт, която управляващите би трябвало да й предоставят, ако искат нацията им да просперира. Тъй като демократичният капитализъм е най-успешният модел за развиващи се общества, в крайна сметка всички общества ще изберат именно този път. В борбата на идеите либерализмът триумфира. Или, според известните думи на Франсис Фукуяма, „в края на историята вече няма сериозни идеологически съперници на либералната демокрация“2.
Икономическият и идеологическият детерминизъм от първите години след края на Студената война породи две основни допускания, които повлияха както върху политиките, така и върху очакванията. Първото се изразяваше в непоколебимата вяра в неизбежността на човешкия прогрес, убеждението, че историята се движи само в една посока — убеждение, родено от Просвещението и сломено от жестокостта на XX в., но съживено с падането на комунизма. Второто се състоеше в предписанието за търпение и сдържане. Смяташе се, че е по-добре, вместо да бъдат конфронтирани и предизвиквани, автокрациите да бъдат оплетени в глобалната икономика, да се подкрепя върховенството на закона и изграждането на по-силни държавни институции, а неизбежните сили на човешкия прогрес да бъдат оставени да сътворят своето чудо.
1
Това е заглавието, избрано от бившия президент Джордж Х. У. Буш и съветника му по националната сигурност Брент Скоукрофт за техния разказ за американската външна политика в края на Студената война. George Bush and Brent Scowcroft, A World Transformed (New York, 1998).