И макар китайският флот да е все още далеч от постигането на тези по-далечни амбиции, китайците непрекъснато обновяват остарелите си морски и въздушни сили с модерни кораби и самолети, по-голямата част от които са купени от Русия. След няколко години се очаква Китай да увеличи близо два пъти флота си от модерни подводници и разрушители с управляеми ракети.39 За пръв път от векове насам Китай се възприема като морска сила.40
Зад тази промяна в стратегията стои не само разширяващото се разбиране за интереси, а и растящото чувство за национална гордост. В постмодерния речник на Просвещението „национализъм“ може да е мръсна дума, но няма нищо срамно в това едно държавно управление да възстанови честта на нацията си.41 Гордостта от повишаващия се международен статут на Китай се превърна в един от основните източници на легитимност на управляващата олигархия на Китайската комунистическа партия. Масовият национализъм, понякога насочен срещу Япония, друг път срещу Съединените щати, се разрасна в големи мащаби през 90-те години. Това се дължи отчасти на държавните образователни програми, чиято цел е да поддържат легитимността на комунистическата партия в ролята й на защитник на китайската нация. Но национализмът възниква и съвсем естествено в резултат от комбинацията между исторически недоволства и усещането за нова мощ. В средата на 90-те години китайските националисти изразиха предизвикателството си към Запада в шествие под лозунга „Китай може да казва «не»“. Но не само заклетите националисти са обладани от идеята за размяна на ролите с великите западни сили; както казва един китайски дипломат: „Днес е ред ние да говорим, а те да слушат.“42
Този баланс между военна сила и международна позиция и репутация би трябвало да обезпокои постмодерната чувствителност. В Европа и дори в Съединените щати мнозина вярват, че военната сила и национализмът са смъртоносна комбинация, която трябва да бъде оставена в миналото. Но нарастването на китайската военна мощ породи притеснения и недоволство в Съединените щати, в съседите на Китай и дори в Европа. Те поставят под съмнение легитимността на това развитие и изискват по-голяма „прозрачност“, като настояват Китай да бъде по-откровен по отношение на мащабите и цената на военните си програми, както и по отношение на намеренията си. Зад глобалното негодуване, насочено срещу военните програми на Китай, се крие постмодерното допускане, че не е необходимо богатите и сигурни държави като Китай да увеличават военния си капацитет или да добиват самоувереност, защитавайки достъпа до ресурси и пазари. Европейските икономисти са озадачени от усилията на Китай да сключва сделки с отвратителни лидери на страни производителки на петрол или да увеличава потенциала на военноморския си флот, за да охранява морските пътища, по които преминават енергийните му доставки. Не разбират ли китайците, че в един глобализиран свят петрол може да се купи на пазара и без тесни връзки със световните петролни деспоти? Не виждат ли те, че глобализираният свят на международната икономика има интерес от поддържането на отворени морски пътища, което пък обезсмисля разширяването на китайския военен потенциал?
Китайските лидери не вярват в това и с основание. Подобно на всички новоизгряващи сили в историята — като Съединените щати, Япония и Германия в края на XIX в., — те се страхуват, че останалият свят може да плете интриги срещу тях. Подобно на Русия, Китай вярва, че за да бъде велика сила, трябва да е независим и да разчита единствено на себе си. Както повечето други световни нации, десетилетия наред Китай позволяваше на американския флот да бъде големият защитник на чуждестранните му интереси, да патрулира по морските пътища, да охранява петролните доставки, гарантирайки международното свободно движение на стоки с бойните си кораби и самолетоносачи. Така например кораби от американския военноморски флот охраняват Малакския проток — единствения път на Китай към петрола на Близкия изток. Но в последно време министър-председателят Ху Дзинтао демонстрира загриженост относно „дилемата Малака“. Тази дилема не е нова. Просто с нарастването на мощта на страната се променя начинът, по който китайците възприемат себе си. Ставайки по-силни, те започват да се безпокоят, че някой ще им попречи да изпълнят амбициите и съдбата си, че ще бъдат лишени от националния растеж и международното реноме, от които се нуждаят и които заслужават. Освен това те се страхуват, че осуетяването на настоящите им експанзионистични национални амбиции може да се окаже техният крах.
40
Китайците сега са възпитавани да възприемат „морето като територия“ — нещо, на което не са били учени преди, и да осъзнаят, че техният „суверенитет“ включва три милиона квадратни метра океан и морета, Shambaugh, Modernizing China’s Military, p. 67.
41
Както коментира Ейвъри Голдстийн, китайците се възприемат все по-малко като „просител“, опитващ се да спечели чуждото благоразположение при условията, наложени от другата страна, и все повече като „основен играч“, способен да договаря условията на ангажирането си на равна нога. Вж. Avery Goldstein, „Great Expectations: Interpreting China’s Arrival,“ International Security 22, no. 3 (Winter 1997/98), p. 25–26.