От десетилетия насам китайците смятат, че Съединените щати са враждебно настроени към амбициите им. Много преди европейците да започнат да изразяват безпокойство от „хиперсилата“ и преди световното обществено мнение да изрази негодувание от арогантността и хегемонизма на Америка, китайските наблюдатели подчертават нейните „суперхегемонистични“ амбиции.43 Те знаят, че новият световен ред на Джордж Буш-старши означава доминиращи Съединени щати и подчертано второстепенни роли за Китай и Русия. Те познават идеята за незаменимата нация. Дирижираното от Америка осъждане на насилието на площад „Тянанмън“, което доведе и до отхвърлянето на китайската кандидатура за домакинство на олимпиадата през 2000 година; конфронтацията между Съединените щати и Китай относно Тайван през 1995 — 1996 г., която завърши с изпращането в китайски води на два американски самолетоносача; войната в Косово, която предизвика гнева на Китай още преди военновъздушните сили на САЩ да бомбардират китайското посолство в Белград — всички тези събития създадоха у китайците усещането, че Съединените щати са „не само арогантни“, но и енергично се опитват „да попречат на Китай да просперира и да получи заслуженото си място на върха на световната система“.44 Още преди 2001 г. настоящият министър-председател на Китай Уен Джъбао беше убеден, че Съединените щати се „опитват да запазят статута си на единствена световна суперсила и няма да позволят на никоя страна да го оспори“.45 През последните години от управлението на Клинтън китайските политически стратези виждат не желания и очакван от тях многополюсен свят, а свят, в който „суперсилата е още по-супер, а многото велики сили са по-малко велики“.46
Не трябва да ни изненадва склонността на китайците да отхвърлят постмодерното заключение, че националната мощ, включително военната, е отживелица. Те може и да говорят за превъзмогване на традиционната геополитика. Могат да претендират, че не се интересуват от традиционните форми на сила. Но конкретната им политика се състои именно в натрупването на повече мощ. Никой не трябва да ги вини за начина, по който гледат на света. Европейците и американците може да настояват Китай, в качеството си на велика сила, да следва различен, по-„отговорен“ модел на развитие и да приеме епохата на геоикономика и глобализация. Но на свой ред китайците може да попитат дали светът е действително такъв, какъвто си го представят европейците, и дали Съединените щати биха последвали собствените си съвети и биха се отрекли от политиката на силата.
Работата е там, че Азия не е Европейският съюз, а Китай не е Люксембург. Амбициите на Китай, неговото желание за стратегическа независимост, ескалиращото му чувство за значимост, важността, която отдава на честта и статута, както и увеличението на военния потенциал, което предприема с цел утвърждаване и защита на новата си световна позиция, са действия не на постмодерна сила или характерни за сила на статуквото, а действия на най-традиционна и нормална новоизгряваща сила.
Всеки ден китайските военни се подготвят за евентуална война със Съединените щати във връзка с Тайван. Това е война, която китайските лидери много биха искали да избегнат, но едновременно с това съзнават, че някой ден тази война може да се окаже неизбежна. Подкрепяно от своя народ, китайското управление настоява, че Тайван в даден момент трябва да бъде „отново присъединен“ към континента и че това всъщност е въпрос на жизненоважен национален интерес. Китайците твърдят, че предпочитат да водят война дори срещу могъщите Съединени щати, вместо да приемат независимостта на Тайван. Следователно те се подготвят за война.
Защо китайците разсъждават по този начин? Една истински постмодерна сила, която се интересува единствено от „мирно развитие“ и преодолява традиционния за великите сили път, не би заела подобна позиция. След повече от едновековно разделение и след десетилетия де факто тайванска независимост китайското общество, китайската култура и икономика не страдат от липсата на 24 милиона тайванци, повечето от които не се чувстват част от Китай. Двете страни участват във взаимноизгодна търговия от порядъка на милиарди долари и ангажираността на нито една от тях няма да се увеличи осезателно, ако над Тайван се развее флагът на пекинското правителство. Китай може и да оспорва стремежа на Тайван към независимост. Но в Европа различни субнационални движения се опитват да постигнат още по-голяма автономност и дори независимост от националните си държави с много по-малко основание от Тайван: например каталунците в Испания, фламандците в Белгия и дори шотландците в Обединеното кралство. А Барселона, Антверпен или Единбург не са заплашени от война.
43
David Shambaugh, Beautiful Imperialist: China Perceives America, 1972–1990 (Princeton, N. J., 1991), p. 252–53.
45
Andrew J. Nathan and Bruce Gilley, China’s New Rulers: The Secret Files (New York, 2002), p. 208.