Две десетилетия търговия и глобализация не успяват да заличат тези утъпкани от столетията дълбоки коловози. Китай е най-големият търговски партньор на Япония, между двете страни всяка година пътуват четири милиона туристи и бизнесмени, а мандаринският китайски е вторият по популярност чужд език в Япония след английския.55 Въпреки това враждебността между двата народа продължава да се разширява и задълбочава.56 Между 1988 и 2004 г. делът на положително настроените към Китай японци спада от 69 до 38%.57
Съперничеството между Китай и Япония си остава основна характеристика на азиатската геополитика. Всяка от двете страни се опитва да подобри положението си за сметка на другата и да увеличи не само военната и стратегическата, но и икономическата и политическата си сила. Китайските дипломати полагат усилия да предотвратят възможността Япония да стане постоянен член на Съвета за сигурност на ООН. Външната политика на Япония се стреми да установи по-топли отношения с Тайван. Ако китайците предприемат военни действия срещу Тайван, това ще се възприеме от Япония като сериозна заплаха за нейната национална сигурност. И двете нации се надпреварват в печеленето на повече приятели и съюзници — в Югоизточна Азия, Южна Азия и Европа. На дипломатическите форуми и двете страни се опитват да се надхитрят. И двете се стремят да заздравят военните си отношения с останалите азиатски държави.
Индия и аргументът на силата
В Азия обаче съперничеството е тристранно, а не двустранно. Индия е третата амбициозна велика сила, хегемонът на азиатския субконтинент. Тя е още един поразителен пример за това колко лесно търговията и глобализацията могат да стимулират, вместо да намалят амбициите на някоя държава да стане велика сила. Динамичният сектор на услугите и високотехнологичните индустрии на Индия — първостепенен пример за успех в „плоския“ свят на Томас Фрийдман, — които в последно време демонстрират норми на растеж, близки до тези на Китай, са в уникалната позиция да бележат постоянен разцвет в епохата на глобализацията. Въпреки това Индия не е някакъв безплътен колцентър, увиснал в глобалното пространство. Това е нация от плът и кръв, в която бушуват всички възможни страсти, негодувания и амбиции на човешката душа. Същият икономически динамизъм и бърз напредък в глобалната търговска конкуренция, който извади Индия от икономическата й черупка, й позволи да напусне своята геополитическа черупка.
Подобно на Китай, Индия има дълга история на регионално превъзходство и таи дълбоко възмущение към продължителната си колониална зависимост от европейска сила, усещане за предопределеност и вяра в предстоящото си могъщество на световната сцена. Чувството за собствено величие не е нещо ново, но с течение на времето то се е видоизменило. В годините след извоюването на независимостта си Индия не се възприема като традиционна велика сила, а като голяма морална противотежест на имперските сили и суперсилите на XX в. Както обяснява С. Раджа Мохан, лидерите на Индия гледат с презрение на „политиката на силата“ и виждат в появяващата се на световната сцена своя нация „предвестник на нови принципи на мирно съвместно съществуване и мултилатерализъм, които, ако бъдат приложени по правилния начин, биха преобразили света“ — типично европейски светоглед, преди още самите европейци да са го формулирали.58
Ускореният икономически растеж през 90-те години обаче предлага на индийците една по-различна картина за Индия като велика сила не в постмодерен, а в традиционен геополитически смисъл. Както отбелязва Мохан, „макар независима Индия винаги да е съзнавала собственото си величие“, възможността да стане велика сила на собствено основание „никога не е изглеждала реалистична до момента, в който през 90-те години на XX в. индийската икономика не демонстрира ускорен растеж“. С увеличаването на силата се увеличава и вярата в силата. Също като китайците, японците и руснаците индийците разбират, че светът след Студената война в крайна сметка няма да бъде постмодерен рай и че политиката на силата все още властва в международните отношения. След 1991 г. за Индия ударението пада вече не върху „силата на аргумента“, а върху „аргумента на силата“.59
55
Mitsuri Kitano, „The Myth of Rising Japanese Nationalism,“ International Herald Tribune, January 12, 2006.
56
Kokubun Ryosei, „Beyond Normalization: Thirty Years of Sino-Japanese Diplomacy,“ Gaiko Forum 2, no. 4 (2003), p. 31–39, цитиран от Gries, Chinas New Nationalism, p. 92.
58
C. Raja Mohan, „India’s New Foreign Policy Strategy,“ доклад, представен на семинар на Китайския форум за реформи и Фондация за международен мир „Карнеги“, Пекин, 26 май 2006 г.