Избухването на война между тях е толкова малко вероятно, колкото винаги е било — което означава, че не е невъзможно. Но дори при липса на непосредствен изглед за конфликт геополитическото им съперничество променя структурата на международните отношения. И днес, както през XIX и XX в., големите сили правят комбинации и влизат във формални и неформални съюзи, за да защитават интересите си и да наложат амбициите си. Китай поддържа съюз с Пакистан. Индия, от своя страна, развива връзките си с Япония и Съединените щати. Когато Китай се опита да изключи Индия от Източноазиатската среща на високо равнище през 2005 г., Япония застана на страната на Индия. Когато Пакистан предложи на Китай да стане наблюдател в Южноазиатската асоциация за регионално сътрудничество, Индия предложи Япония, Южна Корея и Съединените щати, за да балансира влиянието на Пекин.68 Япония пък си партнира с Индия в стратегията си за Азия, насочвайки инвестиции и подкрепа за развитие към Индия, както и ангажирайки се във военно сътрудничество, особено в Индийския океан. На миналогодишната си среща в Делхи премиерите на Япония и Индия се съгласиха, че „съществуването на силна, просперираща и динамична Индия е в интерес на Япония, а съществуването на силна, просперираща и динамична Япония е в интерес на Индия“.69
Това са нови процеси в азиатския баланс на силите, а променящите се комбинации имат все по-голямо военно проявление. През лятото на 2007 г. се проведе мащабно военно учение в Бенгалския залив — участък от огромна важност в близост до протока Малака и Бирма. Между участниците бяха Съединените щати с две бойни групи от самолетоносачи, Индия, Япония, Австралия и Сингапур. За пръв път тези държави, географски разположени по периферията на Китай — от североизток на югозапад, — се срещаха по този начин. Както му е редът, Китай протестира по надлежния ред пред всяка една от страните участнички и надлежно получи уверението, че учението не цели сдържането на която и да е сила.
Учението обаче бе символ на новофрагментирания свят и предвестник на предстоящите събития.
Друг предвестник бяха безпрецедентните учения на сухопътни войски, проведени по същото време в Русия, на които китайски и руски военни единици се присъединиха към тези на пет централноазиатски държави. Ученията се проведоха веднага след края на срещата на Шанхайската организация за сътрудничество, чийто специален гост бе президентът на Иран Махмуд Ахмадинеджад.
Иран и регионалната хегемония
Иран също съответства на стария модел на нация с амбиции. Персийски Иран, истински горда и древна цивилизация, е популярен в региона си със своето чувство за превъзходство, дори арогантност и с вярата в предопределената си съдба. Подобно на Китай, Индия и вече Русия, Иран също таи усещането за понесена историческа несправедливост. Иран, някогашна суперсила, възприема последните две столетия като векове, в които е бил ограбван, колонизиран и унижаван от европейските империи. Като шиитска нация в регион, доминиран от сунитски държави, Иран се чувства и под теологическа обсада. Не трябва да се изненадваме, че Иран иска да разкъса това обкръжение и да наложи волята си не само защото това ще бъде в негов интерес, а и защото ще спечели чест и уважение. Както отбелязва Рей Такей, Иран смята, че по „силата на своите мащаби и на историческите си постижения“ има „правото да се утвърди като местен хегемон“ в Близкия изток и Персийския залив. Единствените въпроси днес са „как да консолидира сферата си на влияние и дали би могъл да се наложи като регионален хегемон — чрез противопоставяне на Съединените щати или в сговор с тях“.70
До този момент изборът сочи противопоставянето. Както поясниха различни ирански лидери, Иран се самоопределя посредством готовността си да се изправи срещу Съединените щати — доминиращата и безусловно налагащата волята си суперсила, която същевременно е и Големият Сатана. Тези страсти и амбиции са се появили много преди администрацията на Буш, както и убеждението на Иран, че само в качеството си на ядрена сила той би могъл да неутрализира натиска на американската суперсила и на нейните съюзници. Той извлече тази поука не от войната в Ирак през 2003 г., а от войната в Ирак през 1991 г., когато Съединените щати показаха колко лесно могат да преодолеят дори огромната иракска конвенционална армия, която самият Иран не бе успял да победи. Но сигурността не е единствената цел на иранската ядрена програма. Подобно на Индия, Иран се стреми към ядрената мощ, защото иска да се наложи като голяма сила както в своя регион, така и извън него. А тъй като западният либерален свят отрича „правото“ на Иран да притежава ядрена мощ, придобиването й вече става и въпрос на чест.
69
Съвместно изявление на министър-председателя Шиузо Абе и министър-председателя Манмохан Сингх, Делхи, 22 август 2007 г.
70
Ray Takeyh, „Iran: Assessing Geopolitical Dynamics and U. S. Policy Options,“ показания пред Комисията на Камарата на представителите по въоръжените сили, 8 юни 2006 г.; Ray Takeyh, „The Iran Puzzle,“ The American Prospect, May 22, 2007.