Допускането, че настоящият ирански режим може да изтъргува честта и самоуважението си, всъщност самото си себеусещане срещу материални блага като пари или ненадеждни гаранции за сигурност от страна на Големия Сатана, е нереалистично. Вместо това подобно на останалите амбициозни сили, които се борят за място в света, Иран се оглежда за партньори със сходни интереси или поне със сходни врагове. И ги намира на изток, а не на запад.
Както посочи висшият ирански държавник Али Лариджани, „в източното полукълбо има големи държави като Русия, Китай и Индия. Тези страни биха могли да играят балансираща роля в днешния свят“.71
Едва ли може да се каже, че Иран с неговата уникална по вида си национална амбиция говори от името на целия мюсюлмански свят. Едва ли това може да се твърди и за Осама бин Ладен. Ислямът е твърде разнообразен, и то не само заради различията между сектите, а и поради многообразието от контури на мюсюлманския свят, простиращ се от Индонезия до Мароко. Въпреки това моллите и „Ал Кайда“, както и групи като „Хамас“, „Хизбула“ и „Мюсюлманското братство“ изразяват истинските чувства, бушуващи в мюсюлманския свят, които не се различават много от националистичните страсти на руснаците, китайците и индийците. Подобно на националните движения другаде, ислямистите се стремят към уважение, включително самоуважение, и към чест. До известна степен идентичността им е формирана чрез противопоставянето на по-могъщи и често деспотични сили и под въздействието на спомени за някогашното им превъзходство над същите тези сили. Китай преживя своя „век на унижение“. А ислямистите имат зад гърба си унижение, продължило повече от век — унижение, чийто жив символ е Израел. Донякъде с това се обяснява фактът, че понякога мюсюлмани, които не са нито радикали, нито фундаменталисти, съчувстват и помагат на агресивните екстремисти, които могат да отмъстят на господстващия либерален Запад, и най-вече на доминиращата Америка, която е внедрила сред тях израелското раково образувание.
Амбициозната суперсила
А как стоят нещата със Съединените щати? Дали особеният тип национализъм и особените амбиции на Америка с характерните за нея чувство за универсална мисия и вяра в правотата на собствената сила днес са по-слаби, отколкото през последните две столетия? Дали краят на Студената война промени Съединените щати, дали направи маниерите им по-деликатни или използването на сила на международната арена по-слабо? Дали след рухването на Съветския съюз и неговата империя Съединените щати са се отдръпнали от нарасналите си глобални ангажименти и дали присъствието им в света може да се опише като по-пасивно и по-въздържано?
Отговорът на тези въпроси е „не“. Когато Студената война приключи, Съединените щати ускориха своята експанзия. По време на администрациите на Буш-старши и на Бил Клинтън САЩ разшириха и заздравиха съюзите си. Те започнаха да упражняват влияние в Централна Азия и Кавказ — места, за чието съществуване преди 1989 г. повечето американци дори не бяха чували. Американската сила, вече извън контрола на Съветския съюз, започна да запълва вакууми и се опита да установи навсякъде, където бе възможно, демократичния капитализъм и свободния пазар. Въпреки че темпът на увеличение на разходите за отбрана се забави леко през 90-те години, технологическите иновации в американското въоръжение позволиха на Съединените щати да оставят далеч зад себе си останалите държави и по-несъмнено от всякога ги постави в специалната категория военна суперсила. Като естествен резултат от всичко това възникна тенденцията тази сила да се прилага за различни цели — от хуманитарна намеса в Сомалия и Косово до смяна на режима в Панама и Ирак. В периода 1989 — 2001 г. Съединените щати осъществиха много повече интервенции на чужда територия, отколкото през който и да е етап от историята им — средно по една сериозна военна кампания на всеки шестнайсет месеца, — и много повече от която и да е друга сила за същия период от време.72
Тази експанзивна, дори агресивна световна политика е в съгласие с американските традиции в областта на външната политика. Самосъзнанието на американците, сърцевината на техния патриотизъм, е неизменно свързано с вярата им в историческата глобална значимост на нацията им. Вдъхновени от това схващане за света и за себе си, те трупат власт и влияние и ги използват във все нови и нови части от земното кълбо в името на материални и нематериални интереси, идеали и амбиции. Като част от глобалната си стратегия те предпочитат „надмощието на силата“ пред баланса на силите с участието на други нации.73 Американците настояват за съхранение и при възможност за разширение на регионалното превъзходство на Америка в Източна Азия, Близкия изток, Западното полукълбо, доскоро в Европа, а днес все повече и в Централна Азия. Те се опитват да наложат смяна на съответния режим, когато решат, че то е нужно за прокарването на американските идеали или американските интереси.74 Те пренебрегват Обединените нации, съюзниците си и международното законодателство, когато тези институции и правила са пречка пред постигането на целите им.75 Те демонстрират нетърпеливост по отношение на статуквото и разглеждат Америка като катализатор на промяна в човешките дела. Както отбеляза бившият френски външен министър Юбер Ведрин (по време на президентството на Клинтън), повечето „големи американски лидери и мислители дори и за миг не са се съмнявали, че Съединените щати са избрани от провидението да бъдат «необходимата нация», както и че те трябва да запазят превъзходството си в името на човечеството“.76
71
Цитиран в Takeyh, „Iran: Assessing the Geopolitical Dynamics and U. S. Policy Options.“
73
Вж. Melvyn P. Leffer, A Preponderance of Power: National Security, the Truman Administration, and the Cold War (Stanford, Calif, 1992).
74
Всяка американска администрация от последния половин век се е опитала да извърши смяна на режим някъде по света: от вдъхновените от ЦРУ преврати на Дуайт Айзенхауер в Иран и Гватемала и планираното от него сваляне от власт на Фидел Кастро, което Джон Ф. Кенеди се опита да осъществи, до заговорниченето на самия Кенеди срещу Нго Дин Дием във Виетнам и срещу Рафаел Трухильо в Доминиканската република, намесите на Ричард Никсън в Чили, призива на Джими Картър за прогонването на Анастасио Сомоса от Никарагуа, подкрепата, оказана от Роналд Рейгън на антикомунистическите партизански групи в Никарагуа, Ангола, Афганистан и Камбоджа, инвазията на Джордж Х. У. Буш в Панама, военните действия, предприети от Бил Клинтън в Сомалия, Хаити и Босна.
75
Няколко примера от последно време: администрацията на Рейгън не потърси международното одобрение за потайните си войни в Никарагуа, Камбоджа, Афганистан и Ангола, нито пък потърси подкрепата на Обединените нации и Организацията на американските държави при нахлуването в Гренада. Администрацията на Буш-старши нахлу в Панама без санкцията на ООН и щеше пак без тази санкция да започне война с Ирак, ако Русия бе наложила вето. Администрацията на Клинтън се намеси в Хаити без съгласието на ООН, бомбардира Ирак въпреки неодобрението на постоянните членове на Съвета за сигурност на ООН и започна войната в Косово пак без съгласието на ООН.
76
Реч на френския външен министър Юбер М. Ведрин на конференция на Френския институт за международни отношения, Париж, 3 ноември 1999 г.