В условията на един свят, обединен около принципите на либерализма, голямата задача на епохата след края на Студената война беше създаването на по-съвършена международна система от закони и институции, с което да се сбъднат пророчествата на Просвещението, датиращи още от XVII и XVIII в. Един свят на либерални държави би бил свят без война — точно както си го е представял Кант. В новата глобализирана епоха свободният поток на стоки и идеи би бил противоотровата за конфликта между хората. Както твърди Монтескьо: „Мирът е естествено следствие на търговията.“3 Тази стара мечта на Просвещението изведнъж започна да изглежда осъществима, тъй като едновременно с очевидния триумф на международния либерализъм геополитическите и стратегическите интереси на великите световни сили като че ли започнаха да се сближават. През 1991 г. президентът Джордж Х. У. Буш заговори за „нов световен ред“, в който „страните на изток и запад, на север и на юг могат да просперират и да живеят в хармония“, в който „върховенството на закона измества закона на джунглата“, в който нациите „осъзнават, че споделят отговорността за свободата и справедливостта“. Това е „свят, твърде различен от онзи, който познаваме“4.
Светът изглеждаше различен най-вече защото Съветският съюз бе различен. Никой нямаше дори и да си помисли, че историята е стигнала до своя край, ако комунистическият Съветски съюз не бе загинал и не бе преобразуван така неочаквано и драматично след 1989 г. Трансформацията на съветската, а после и на руската външна политика бе забележителна.
„Мирното влияние на либералните идеи“ напълно промени руската перспектива към света — или поне така изглеждаше.5 Още през последните години на Студената война привържениците на „новото мислене“ призоваваха към сближаване и събаряне на бариерите между Изтока и Запада, към всеобщото възприемане на така наречените от Михаил Горбачов „универсални ценности“. После, в началните години от управлението на Елцин и по времето на външния министър Андрей Козирев, Русия изглеждаше решена да влезе в постмодерна Европа. Москва вече определяше интересите си от гледна точка не на територия или традиционни сфери на интерес, а на икономическа интеграция и политическо развитие. Тя се отказа от регионалната хегемония, оттегли войските си от съседните страни, съкрати бюджета за отбрана, потърси съюз с европейските сили и Съединените щати и като цяло формираше външната си политика съобразно с предпоставката, че интересите й са същите като тези на Запада. „Желанието“ на Русия „беше просто да демонстрира принадлежност“.6
Демократизацията на Русия, започнала още по времето на Горбачов, накара лидерите на страната да предефинират и наново да калкулират националните интереси на Русия. Москва се отказа от имперския контрол в Източна Европа и от ролята си на суперсила не поради промяна в стратегическата ситуация — така или иначе, Съединените щати представляваха по-голяма заплаха през 1985 г., отколкото пред 1975 г., — а поради смяната на режима в Москва. Демократизиращата се Русия не се страхуваше от Съединените щати или от разширяването на техния съюз от демокрации.7
Щом бе възможно Русия да изостави традиционната политика на велика сила, значи и останалата част от света може да го направи. „Епохата на геополитиката отстъпи мястото си на епохата на нещо, което може да бъде наречено геоикономика — писа Мартин Уокър през 1996 г. — Новите символи на мъжествеността са износът, производителността и темповете на растеж, а големите международни сблъсъци се проявяват в търговски пактове между икономическите суперсили.“8 Съперничеството между държавите може да продължи, но под формата на мирна търговска конкуренция. Нации, които търгуват една с друга, е по-малко вероятно да воюват помежду си. Все по-ангажираните с търговия общества ще бъдат по-либерални както у дома, така и навън. Техните граждани ще се стремят към просперитет и комфорт и ще изоставят атавистичните си страсти, битките за чест и слава и племенната омраза, пораждали конфликти в миналото.
3
Цитиран в Thomas L. Pangle and Peter J. Ahrensdorf, Justice Among Nations: On the Moral Basis of Power and Peace (Lawrence, Kans., 1999), p. 159.
4
„Toward a New World Order“, слово на президента Джордж Х. У. Буш пред съвместна сесия на двете камари на Конгреса, 11 септември 1991 г.
7
„Всичко това бе възможно да се случи, защото новите демократични сили в Съветския съюз и Източна Европа разбраха по-добре, отколкото западните реалисти, че демокрациите не представляват сериозна заплаха една за друга.“ Франсис Фукуяма. Краят на историята и последният човек, Обсидиан, С, 2006, с. 353.