На базата на корелацията между сила навън и автокрация у дома Путин изгради ръководна национална философия. Той нарича Русия „суверенна демокрация“ — термин, който обобщава завръщането на Русия към величието, спасението й от бремето, което Западът налага, както и възприемането на „източния“ модел демокрация. Според Путин единствено една велика и могъща Русия ще бъде достатъчно силна да защитава и утвърждава интересите си и да не се поддава на исканията отвън за провеждане на западни политически реформи, от които Русия не се нуждае, нито ги желае.86 През 90-те години на XX в. Русия упражняваше малко влияние на световната сцена, но пък се отвори широко за нахлуването на чужди бизнесмени и чужди правителства. Путин иска Русия да упражнява голямо влияние върху останалия свят, като същевременно се предпазва от въздействието на глобални сили, които не са добре дошли.87
Путин с основание смята Китай за добър пример. Докато Съветският съюз след 1989 г. рухна и загуби всичко, когато първо Михаил Горбачов, а после и Борис Елцин се стремяха към мир със Запада и направиха възможна намесата му в руските дела, китайските лидери преодоляха кризата, противопоставяйки се на Запада. Те наложиха ограничения у дома и после затегнаха коланите, докато отмине ураганът на западното недоволство. Резултатите на двете големи сили бяха поучителни. В края на 90-те Русия бе съсипана, а Китай следваше своя път на безпрецедентен икономически растеж, военна мощ и международно влияние.
Китайците също си взеха поука от руския опит. Докато след събитията на „Тянанмън“ Западът чакаше Китай да започне неизбежния си възход към либерално-демократична модерност, лидерите на Китайската комунистическа партия се заеха да укрепят влиянието си в страната. Въпреки често появяващите се на Запад прогнози за предстоящо политическо отваряне на Китай, тенденцията в последните години е по-скоро към консолидиране, отколкото към реформиране на китайската автокрация. След като стана ясно, че китайските лидери нямат никакво намерение да се реформират и така да загубят властта, западните наблюдатели започнаха да се надяват, че може би лидерите на Китай ще бъдат принудени да се реформират въпреки волята си, само и само да задържат Китай на пътя на икономическия растеж и да се справят с множеството вътрешни проблеми, които следват от растежа. Но сега и това изглежда малко невероятно. Днес повечето икономисти са убедени, че за известно време забележителният растеж на Китай ще бъде устойчив. Внимателните наблюдатели на китайската политическа система посочват, че за китайското ръководство е характерна комбинация от компетентност и безпощадност при справянето с проблемите, а у населението се забелязва готовност да приема автократичното управление, стига икономическият растеж да продължава. Както писаха учените Андрю Нейтън и Брус Джили, малко вероятно е настоящото управление да „отстъпи пред надигащата се вълна от проблеми или благосклонно да се подчини на либералните ценности, проникнали чрез икономическата глобализация“. Докато събитията не „наложат възприемането на различна нагласа, е препоръчително външният свят да разглежда новите китайски лидери като хора, които скоро няма да напуснат политическата сцена“.88
И така нарастването на националното богатство и автокрацията все пак се оказаха съвместими. Автократите се учат и се приспособяват. Автокрациите на Русия и Китай се научиха как да позволят откритост на икономическата активност и едновременно да потискат политическата активност. Те видяха, че хората, които печелят пари, си държат носа далеч от политиката, особено ако знаят, че носовете им могат да бъдат отрязани. Новопридобитото богатство увеличава способността на автокрациите да контролират информацията — да монополизират телевизионните станции и да държат в здрава хватка интернет трафика например — често не без помощта на чуждестранни корпорации, които са склонни да правят бизнес с тях.89
В дългосрочен план увеличаващият се просперитет би могъл да доведе до политически либерализъм, но колко дългосрочен е дългосрочният план? Той може да се окаже прекалено дълъг, за да има каквато и да било стратегическа или геополитическа уместност. Както гласи старият анекдот, в края на XIX в. Германия се изстреля по траекторията на икономическата модернизация и след шест десетилетия се превърна в напълно развита демокрация. Единственият проблем е какво се случва в междинните години. Тоест светът очаква промяна, а в същото време две от най-големите държави с население над милиард и половина души, заемащи второ и трето място по мащабите на военния си потенциал, в момента имат правителства, които упражняват автократично управление и имат потенциал да се задържат на власт в обозримо бъдеще.
87
По думите на Иван Кръстев: „Приятелски настроените към Кремъл олигарси могат да притежават английски футболни клубове, а представителите на руската средна класа да пътуват свободно в Европа, но на международните компании не им е позволено да използват природните ресурси на Русия, а родните критици на Кремъл са гонени от европейските столици,“ Ivan Krastev, Russia as the ’Other Europe,’ in Russia in Global Affairs, no. 4 (October/December 2007).
89
Както казват двама изследователи на проблема: „В диктаторските държави вместо да бъде двигател на демократичните промени, икономическият растеж понякога може да бъде използван за утвърждаване на потисническите режими.“ Bruce Bueno de Mesquita and George W. Downs, „Development and Democracy,“ Foreign Affairs 84, no. 5 (September/October 2005), p. 78, 85.