След като имат собствена система от вярвания, автокрациите имат и собствен кръг от интереси. Владетелите на Китай и Русия може да са прагматици, но са прагматици в следването на политики, чрез които биха се задържали на власт. Путин не намира разлика между собствените си интереси и тези на Русия. Когато Луи XIV заявява: „L’etat c’est moi“ („Държавата — това съм аз“), той се обявява за живо въплъщение на френската нация, посочвайки, че неговите интереси и тези на Франция са едни и същи. Когато Путин обявява, че има „моралното право“ да продължи да управлява Русия, той казва, че оставането му на власт е в интерес на Русия. И точно както Луи XIV не е могъл да си представи, че е в интерес на Франция монархията да си отиде, така и Путин не може да повярва, че слизането му от власт би могло да бъде в интерес на Русия. Както посочи китайският учен Минксин Пей, когато китайските лидери трябва да избират между икономическата ефективност и оставането си на власт, те избират властта.90 В това се състои техният прагматизъм.
Желанието за самосъхранение на автократите засяга и подхода им към външната политика. В епохата на монархиите външната политика служи на интересите на монарха. В епохата на религиозен конфликт тя служи на интересите на църквата. В модерната епоха демокрациите се опитват да следват външна политика, която да направи света по-сигурен за демокрацията. Днес автократите следват външна политика, чиято цел е да направи света по-безопасен ако не за всички автокрации, то поне за тяхната собствена.
Русия е най-добрият пример за това как вътрешното управление на една държава оформя отношенията й с останалата част от света. Демократизиращата се Русия и дори демократизиращият се Съветски съюз на Горбачов като цяло гледаха благосклонно на НАТО и поддържаха добри взаимоотношения със съседите, които също бяха поели по пътя на демократизацията. Но днес Путин вижда в НАТО враждебна институция, нарича разширяването му „сериозна провокация“ и пита „срещу кого е насочена тази експанзия?“91 А днес НАТО не се отнася нито по-агресивно, нито по-провокативно към Русия, отколкото по времето на Горбачов. Дори може да се каже обратното. Алиансът е станал по-мек, точно както Русия е станала по-агресивна. Когато Русия бе по-демократична, руските лидери смятаха, че интересите им са тясно обвързани с либералния демократически свят. Днес руското правителство се отнася с подозрение към демокрациите и особено към тези, които се намират близо до границите му.92
Това е разбираемо. Въпреки нарастващото си богатство в световен мащаб автокрациите са малцинство. Според китайските учени демократичният либерализъм има превъзходство след падането на съветския комунизъм и е поддържан от „международна йерархия, доминирана от Съединените щати и демократичните им съюзници“ — една „група от велики сили, в центъра на която се намират САЩ“. Китайците и руснаците се чувстват някак „настрани“ от тази могъща клика, достъпът до която е ограничен.93 Както се оплака тази година в Давос един държавник, „вие, западните страни, определяте правилата, давате оценките и казвате: «Ти си се държал лошо.»“94 Както иронично недоволства Путин, „непрекъснато ни се преподават уроци по демокрация“.95
Пекин и Москва виждат света след края на Студената война по много по-различен начин в сравнение с демократичните Вашингтон, Лондон, Париж, Берлин или Брюксел. За лидерите в Пекин е още пресен споменът за това как необикновено обединената международна дипломатическа общност, водена от Съединените щати, наложи на Китай икономически санкции и още по-болезнена политическа изолация след кръвопролитията на площад „Тянанмън“. Оттогава Китайската комунистическа партия изпитва „натрапчиво усещане за несигурност“, „непрекъснат страх, че ще бъде нарочена и ще се превърне в мишена на водещите сили и особено на Съединените щати“ и „дълбоко безпокойство за оцеляването на режима, граничещо с чувството, че се намира под обсада“.96
През 90-те години под ръководството на Съединените щати демократичният свят свали автократичните правителства в Панама и Хаити и на два пъти поде война срещу оглавяваната от Слободан Милошевич Сърбия. Международните неправителствени организации (НПО), добре финансирани от западните правителства, обучаваха опозиционните партии и подкрепяха избирателните реформи в Централна и Източна Европа и в Централна Азия. През 2000 г. финансираните отвън опозиционни партии и международните наблюдатели на изборите най-сетне свалиха Милошевич. В рамките на една година той бе изпратен в Хага, а пет години по-късно почина в затвора.
90
Minxin Pei, China’s Trapped Transition: The Limits of Developmental Autocracy (Cambridge, Mass., 2006).
91
Реч на президента Владимир Путин по време на 43-тата Конференция за сигурността в Мюнхен, 10 февруари 2007 г.
92
Както отбелязва президентът на Естония, днес Русия е в „лоши отношения с всички демократични държави, които граничат с нея“, и в „добри отношения с недемократичните страни“. Реч на президента Томас Хендрик Илвес в университета в Тбилиси, 8 май 2007 г.
93
Yong Deng and Fei-Ling Wang, eds., China Rising: Power and Motivation in Chinese Foreign Policy (Lanham, Md., 2004), p. 10.
94
Katrin Bennhold, „New Geopolitics Personified,“ International Herald Tribune, January 24, 2008, p. 10.
95
Реч на президента Владимир Путин по време на 43-тата Конференция за сигурността в Мюнхен.
96
Fei-Ling Wang, „Beijing’s Incentive Structure: The Pursuit of Preservation, Prosperity and Power,“ in Deng and Wang, China Rising, p. 22.