И действията им са успешни. Автокрацията се завръща. Промените в идеологическата окраска на най-влиятелните страни в света винаги са оказвали влияние върху избора, който правят лидерите на по-малките нации. Фактът, че фашизмът бе на мода в Латинска Америка през 30-те и 40-те години на XX в., се дължеше отчасти на видимия му успех в Италия, Германия и Испания. Комунизмът се разпространи в Третия свят през 60-те и 70-те години не толкова защото Съветският съюз полагаше неимоверни усилия да го разпространи, колкото защото опонентите на държавната власт провеждаха бунтовете си под знамето на марксизма-ленинизма и после си осигуряваха помощ от Москва. Когато комунизмът в Москва рухна, комунистическите метежи по света станаха по-редки и възникваха в отдалечени едно от друго места. И ако увеличаващата се сила на световните демокрации в последните години на Студената война, която достигна най-високата си точка в тяхната почти пълна победа след 1989 г., допринесе за вълната от демократизация през 80-те и 90-те години, то е логично да се очаква, че възходът на две могъщи автокрации би трябвало отново да промени баланса.
Погрешно е да се смята, че автокрацията не се радва на международна привлекателност. Благодарение на десетилетия забележителен растеж китайците днес могат да твърдят, че техният модел на икономическо развитие, който съчетава все по-отворена икономика и затворена политическа система, може да бъде успешна алтернатива за развитие в много държави. Китай несъмнено предлага модел на успешна автокрация и образец за това как може да се натрупа богатство и да се създаде стабилност, без да се налага да се отстъпва пред политическата либерализация. Руският модел на „суверенна демокрация“ е привлекателен за страните в Централна Азия. Някои европейци се безпокоят, че Русия „се превръща в идеологическа алтернатива на ЕС, която предлага различен подход към суверенитета, силата и световния ред“.105 През 80-те и 90-те години автократичният модел изглеждаше губещ, тъй като либералната приливна вълна срина и десни, и леви диктатури. Днес, благодарение на успеха на Китай и Русия, той изглежда като нещо, на което може да се заложи.
Китай и Русия може и да не са толкова активни в износа на идеология както преди, но могат да предложат и вече предлагат на автократите убежище в случай, че демокрациите бъдат враждебни към тях. Когато през 90-те години взаимоотношенията на Иран с Европа се влошиха рязко, след като духовните лица издадоха фатва, призоваваща към смъртта на Салман Рушди, влиятелният ирански лидер Акбар Хашеми Рафсанджани прокара път в тази посока, като подчерта колко по-лесно се поддържат добри отношения с нация като Китай.106 Когато през 2005 г. диктаторът на Узбекистан бе разкритикуван от администрацията на Джордж У. Буш по повод насилственото разпръскване на митинг на опозицията, той отговори чрез присъединяване към Шанхайската организация за сътрудничество и сближаване с Москва. Китай предоставя необвързваща помощ на диктатурите в Африка и Азия, подкопавайки усилията на „международната общност“ да окаже натиск за провеждането на реформи — което на практика означава смяна на режима — в страни като Бирма и Зимбабве. Американците и европейците може и да роптаят, но автокрациите нямат намерение да свалят от власт други автократи по настояване на демократичния свят. Китайците, които неотдавна използваха смъртоносна сила за смазване на студентските демонстрации, едва ли биха помогнали на Запада да свали правителството в Бирма, което прави същото. Нито пък биха наложили на африканските страни условия за получаване на помощ, настоявайки за политически и институционални реформи, каквито нямат намерение да осъществяват в Китай.
Китайските държавници могат да смъмрят управниците на Бирма; могат да настояват пред суданското правителство за намиране на решение на суданския конфликт. От време на време Москва може и да се дистанцира от Иран. Но лидерите на Рангун, Хартум, Пхенян и Техеран знаят, че най-добрите им и в крайна сметка единствени защитници в един като цяло враждебен свят са Пекин и Москва. В големия разкол между демокрацията и автокрацията автократите споделят общи интереси и обща представа за международния ред. Както китайският лидер Ли Пън каза на Рафсанджани, Китай и Иран са обединени от общото желание да изградят световен ред, в който „изборът на социалната система на една държава е в ръцете на народа на тази страна“.107
106
John W. Garver, China and Iran: Ancient Partners in a Post-Imperial World (Seattle, 2007), p. 101.