Глобалните разделения между клуба на автократите и оста на демокрацията ще имат сериозни последици за международната система. Можем ли още да говорим за „международна общност“? Терминът предполага постигане на съгласие относно международни норми на поведение, международен морал, дори международно съзнание. Днес големите световни сили са далеч от подобно разбирателство. Когато става дума за големите стратегически въпроси, като например дали да има намеса или налагане на санкции, или да се направи опит за дипломатическа изолация на съответните държави, вече няма международна общност, която да бъде мобилизирана или ръководена. Най-безцеремонно това стана ясно по време на войната в Косово, която раздели демократичния свят от Русия, Китай и много други автокрации извън Европа. Днес доказателствата идват от Дарфур, Иран и Бирма.
Нормално е да се смята, че по транснационални проблеми като болести, бедност или промяна на климата големите сили би трябвало да работят заедно въпреки разминаващите се интереси и различен светоглед. Но дори по тези въпроси техните различия усложняват нещата. Споровете между демокрациите и Китай за това как и дали да се поставят условия при предоставянето на помощ на бедните страни в Африка влияят на битката срещу бедността. Геополитическите сметки засягат международните преговори по темата за решаване на проблема с климатичните промени. Китайците и индийците смятат, че напредналите индустриални западни нации, достигнали до сегашния връх чрез продължило десетилетия замърсяване на въздуха и изпускане на прекомерни количества парникови газове, сега искат да лишат останалите от правото да реализират растеж по същия начин. Пекин подозира Запада в опит да ограничи възхода на Китай и да забави неговото издигане като конкурентоспособна велика сила.
Режимът за неразпространение на ядрено оръжие ще продължи да се натъква на проблеми дотогава, докогато сблъскващите се интереси на великите сили и различните форми на управление вземат надмощие над потенциалните им общи интереси от възпиране на снабдяването на други страни с ядрено оръжие. Китай разчиства пътя пред Иран. Съединените щати разчистват пътя пред Индия, за да си спечелят подкрепата на Делхи в стратегическото съперничество с Китай.
Разпадането на международната общност е най-забележимо в случващото се със Съвета за сигурност на ООН, който след краткото си пробуждане след края на Студената война сега отново потъва в дълбока кома. Известно време изкусната дипломация на Франция и внимателният подход на Китай прикриваха факта, че в Съвета за сигурност по основните въпроси съществува остро разделение между автокрациите и демокрациите, като последните систематично настояват за санкции и други наказателни мерки срещу автокрациите в Иран, Северна Корея, Судан и Бирма, а първите точно толкова систематично се противят на тези предложения и се опитват да отслабят ефекта на подобни действия. В следващите години пропастта може само да се задълбочава.
Малко вероятно е да успеят призивите за ново „споразумение“ между държавите, посредством което Русия, Китай, Съединените щати, Европа и другите сили да установят някакъв вид съвместно международно управление. „Европейският концерт“ от началото на XIX в. действа под егидата на общ морал и споделени принципи за управление. Целта му е не само да съхрани мира в Европа, но и което е по-важно, да предпази монархическия и аристократичен ред от либералните и радикалните предизвикателства на Френската и Американската революция и от ехото им в Германия, Италия и Полша. „Концертът“ постепенно се разпада под натиска на популярния национализъм, стимулиран отчасти от възхода на революционния либерализъм. Съгласието на великите сили, постигнато от Франклин Рузвелт в Съвета за сигурност на ООН, също се препъна в идеологически конфликт.
В днешно време великите сили не се обединяват от чувство за общ морал и споделени ценности. Вместо това те изпитват подозрителност и увеличаваща се враждебност, а автокрациите основателно смятат, че каквото и да казват демокрациите, те ще приветстват падането им от власт. Всяко съгласие между тези държави би било изградено на нестабилна основа и вероятно ще се разпадне при първото по-сериозно изпитание.
Възможно ли е тези разногласия да бъдат превъзмогнати чрез разширяване на търговските връзки и увеличаваща се икономическа взаимозависимост в този все по-глобализиращ се свят? Несъмнено икономическите връзки могат да възпрепятстват тенденцията на конфликт между великите сили. Днес китайските лидери избягват конфронтация със Съединените щати, както защото не могат да разчитат на победа, така и защото се страхуват от евентуалните последици за икономиката на Китай и съответно за стабилността на автократичното им управление. Зависимостта на Америка, Австралия и Япония от китайската икономика кара и тези страни да бъдат предпазливи, а могъщото влияние на големия бизнес в Америка кара американските лидери да заемат по-сговорчива позиция по отношение на Китай. В Русия и Китай икономическите интереси са не само национални, но и лични. Ако бизнесът на Русия е бизнесът, както твърди Дмитрий Тренин, лидерите на държавата няма да искат да застрашат богатството си чрез рискова външна политика.