Дори в Близкия изток, където антиамериканизмът е най-ожесточен и където образите от американската окупация на Ирак и спомените за „Абу Гариб“ все още възпаляват колективната памет, стратегическият баланс остава почти непроменен. Йордания, Египет, Саудитска Арабия и Мароко продължават да работят в тясно сътрудничество със Съединените щати, независимо от нарасналия до известна степен натиск от Вашингтон за политическа реформа на тези автокрации. Това правят и страните от Персийския залив, които, организирани в Съвета за сътрудничество в Персийския залив, се притесняват от Иран. От откровена принадлежност към антиамериканския лагер Либия възприе по-неопределена позиция. Ливан си остава бойно поле, но можем да твърдим, че днес той е много по-близо до Съединените щати, отколкото беше преди няколко години, когато се намираше под контрола на Сирия. Ирак извървя преход от непреклонен антиамериканизъм по времето на Саддам Хюсеин до зависимост от Съединените щати. Един стабилен и проамерикански ориентиран Ирак би променил категорично стратегическия баланс в полза на Америка. Ирак има своите значителни петролни ресурси и би могъл да се превърне в сила с огромно значение в региона.
Този благоприятен стратегически баланс би могъл внезапно и радикално да се промени. Стратегическото уравнение в региона би се преобразувало, ако Иран се сдобие с ядрено оръжие и със средствата за неговото изстрелване. Междувременно обаче, подобно на Китай и Русия, и Иран се сблъсква с регионални балансиращи действия. Съюзът на сунитските държави е притеснен от увеличаващото се иранско и шиитско влияние в Близкия изток. Заедно с Израел и с подкрепата на американската суперсила, тази антииранска коалиция изглежда по-силна от всяка антиамериканска коалиция, която Иран е способен да формира.127 Независимо от усилията си да се сдобие със собствени съюзи в региона, Иран разполага единствено със Сирия. Подкрепяните от Иран движения за съпротива като „Хизбула“ и „Хамас“ продължават да набират мощ, но не са причинили стратегическа революция в региона.
Липсата на фундаментално прегрупиране в Близкия изток рязко контрастира с основните стратегически пречки, с които се сблъскват Съединените щати по време на Студената война. През 50-те и 60-те години панарабското националистическо движение помита региона и отваря вратите за безпрецедентна съветска намеса, част от която е квазисъюзът между Москва и ръководения от Гамал Абдел Насър Египет, както и между Москва и Сирия. През 1979 г. рухва ключов стълб на американската стратегическа позиция в региона, когато проамерикански настроеният ирански шах е свален от власт от откровено антиамериканската революция на аятолах Хомейни. Това доведе до съществена промяна в стратегическия баланс в региона, от чиито последици Съединените щати все още страдат. До момента подобен резултат от войната с Ирак няма.
В същото време броят на презморските военни бази на Америка в Близкия изток и другаде продължава да расте. След 11 септември 2001 г. Съединените щати са изградили или разширяват бази в Афганистан, Киргизстан, Пакистан, Таджикистан и Узбекистан в Централна Азия; в България, Грузия, Унгария, Полша и Румъния в Европа; както и във Филипините, Джибути, Оман, Катар и, разбира се, в Ирак. През 80-те години враждебността към американското военно присъствие започна да изтласква Съединените щати от Филипините, а през 90-те години подкопаваше поддръжката за американските бази в Япония. Днес Филипините преосмислят това решение, а бурята около базите на САЩ в Япония до голяма степен отмина. В Германия присъствието на американски бази е по-малко спорно от американските планове за намаляване на броя им. Не това би трябвало да се очаква, ако бяхме свидетели на повсеместен страх от и повсеместна омраза към арогантната американска мощ. По-голямата част от света не само приема, но и с готовност подкрепя американското стратегическо върховенство и това не е от любов към Америка, а изразява желанието за защита от притеснителни регионални сили.128
127
Gary G. Sick, interview by Bernard Gwertzman, Foreign Affairs, January 23, 2007 (online).
128
За една от най-подробните дискусии относно световните тенденции, противоречащи на прогнозите за балансиране, вж. Keir A. Lieber and Gerard Alexander, „Waiting for Balancing: Why the World Is Not Pushing Back,“ International Security 30, no. 1 (Summer 2005).