Повечето държави в Източна Азия са съгласни, че надеждната и доминираща Америка оказва стабилизиращо и омиротворяващо въздействие. Дори Китай, който се опитва постепенно да замени Съединените щати като доминираща сила в региона, се сблъсква с дилемата дали американското изтегляне няма да отприщи амбициозната, независима и националистически настроена Япония.
И в Европа оттеглянето на Съединените щати — дори ако те си останат най-могъщата световна нация — може да има дестабилизиращ ефект. Това може да изкуши Русия да предприеме още по-агресивен и потенциално силов подход към непокорните държави в периферията си. С течение на времето оттеглянето на Съединените щати от Европа би могло да увеличи възможността от конфликт между Русия и близките й съседи — Европейският съюз — това голямо геополитическо чудо дължи основаването си на американската мощ. Без нея след Втората световна война Франция, Обединеното кралство и останалите никога нямаше да се почувстват достатъчно сигурни, за да реинтегрират Германия в Европа. И макар тази мисъл да ужасява повечето европейци, европейската стабилност все още зависи от гаранцията, че в краен случай Съединените щати ще се намесят, за да поставят под контрол всеки опасен процес на континента.
Също така е оптимистично да си въобразяваме, че една отслабена американска позиция в Близкия изток ще донесе по-голяма стабилност в този регион. Съревнованието за влияние между сили, намиращи се както във, така и извън региона, бушува от поне два века. Възходът на ислямския фундаментализъм просто му придава ново и по-заплашително измерение. Нито неочакван край на конфликта между Израел и палестинците, нито бързо американско изтегляне от Ирак би сложило край на напрежението и конфликта в Близкия изток. В степента, в която Съединените щати се изтеглят или намалят присъствието си, други сили — вътрешни и външни — ще запълнят вакуума в региона. Независимо от действията на Съединените щати в Близкия изток може да се очаква по-голяма намеса както от Китай, така и от Русия най-малкото защото те биха искали да подсигурят увеличаващите се свои интереси и да утвърдят нарастващите си амбиции. Може да се очаква и по-могъщите държави в региона, в частност Иран, да реализират старата си амбиция да се превърнат в регионален хегемон.
В повечето ключови части на света, в Източна Азия, Европа и Близкия изток, Съединените щати продължават да бъдат основният камък в арката. Махнете камъка, и арката ще рухне.
Това е вярно и в по-широк смисъл. През последните шест десетилетия Съединените щати са осигурили редица международни публични блага — услуги, облагодетелствали не само Съединените щати, а и много други държави. За да посочим един пример, военноморският флот на САЩ охранява безопасността и свободното придвижване по международните морски пътища в полза на всички нации и го прави дори когато самите Съединени щати воюват. Не е задължително нещата да стоят по този начин. През по-голямата част от историята великите сили са си оспорвали контрола върху морските пътища и търговските маршрути. Когато те влизат във война помежду си, цялата международна търговска система се оказва засегната, като неутралните държави страдат не по-малко от воюващите. Ако им се даде възможност, Китай и Индия ще се борят за контрол върху Индийския океан, Япония и Китай може да влязат в конкуренция за контрол над граничните води, а в случай на война ключовите търговски пътища ще бъдат затворени не само за тези държави, а и за целия свят. В резултат от отсъствието на американско военноморско господство регионалните конфликти в Близкия изток и Персийския залив могат да доведат до затварянето на Ормузкия проток и Суецкия канал. И причината подобно нещо да не се е случвало през последните десетилетия не е в това, че страните по света са си извлекли поука, еволюирали са и са възприели нови норми на международно поведение. Причината е, че американският флот властва в океаните.
Международният ред не почива единствено върху идеи и институции. Той се оформя от конфигурациите на силата. Международният ред от 90-те години отразява световното разпределение на силите след Втората световна война и Студената война. Днешният ред отразява нарастващото влияние на великите сили, включително на големите автокрации. Един по-различно конфигуриран вариант на силата, един многополюсен свят с полюси Русия, Китай, Съединените щати, Индия и Европа би създал собствен вид международен ред с различни правила и норми, отразяващи интересите на онези могъщи държави, които имат пръст в моделирането му. Дали този международен ред ще е по-добър? Може би за Пекин, Москва и Техеран ще е така. Но е малко вероятно подобен ред да служи на интересите на ангажираните с принципите на Просвещението демократи в Съединените щати и Европа, така както го прави настоящата система.