Истина е, че голям брой руснаци се почувстваха унизени от начина, по който приключи Студената война, а Путин успя да убеди много хора, че Борис Елцин и руските демократи носят отговорността за подчинението пред Запада. Настроението в Русия напомня на това в Германия след Първата световна война, когато германците протестираха срещу „срамния Версайски диктат“, наложен върху смазаната Германия от силите победителки, и срещу корумпираните политици, които забиват нож в гърба на нацията.
И сега, както и по онова време, тези чувства са напълно разбираеми. И сега, както и тогава обаче, те се манипулират, за да се оправдае автокрацията в Русия и за да бъдат убедени западните сили, че помирението — или ако използваме един някога уважаван термин, умиротворяването — е най-добрата политика. Истината е, че по повечето от тези въпроси Русия, а не Западът или малка Грузия е активната страна. Тъкмо Русия отправи предизвикателство в Косово, място, където Москва няма забележими интереси извън изразената панславянска солидарност. Тъкмо Русия реши да превърне разполагането на няколко отбранителни ракети прехващачи в Полша, които не биха могли да бъдат използвани срещу огромния ракетен арсенал на Русия, в голяма геополитическа конфронтация. И тъкмо Русия реши да се хвърли във война с Грузия, подтиквайки южноосетинските бунтовници да увеличат натиска си върху Тбилиси и да предявят искания, които никой грузински лидер не би могъл да приеме. Ако Саакашвили не беше попаднал в капана на Путин този път, нещо друго в крайна сметка щеше да възпламени конфликта.
Дипломатите в Европа и във Вашингтон смятат, че Саакашвили е направил грешка, като е изпратил войски в Южна Осетия миналата седмица. Може би. Но неговата действително грандиозна грешка се състои в това, че е президент на малка, до голяма степен демократична и непреклонно прозападна нация по границата с Путинова Русия.
След време историците ще разглеждат 8 август 2008 г. като повратна точка, не по-малко значима от 9 ноември 1989 г., когато рухна Берлинската стена. Руското нападение срещу суверенната грузинска територия бележи официалното връщане на историята в познатия от XIX в. стил на съперничество между великите сили, изпълнена със злокачествени национализми, битки за суровини и ресурси, борби за сфери на влияние и територия и дори, колкото и това да шокира нашата чувствителност от XXI в., използването на военна сила за постигането на геополитически цели. Да, разбира се, ние ще продължим да имаме глобализация, икономическа взаимозависимост, Европейски съюз и други институции за изграждане на по-съвършен международен ред. Но те ще си съперничат с грубите реалности на международния живот, съхранили се от незапомнени времена, и понякога ще бъдат побеждавани от тях. Следващият президент трябва да бъде подготвен за това.
Робърт Кейган
11 август 2008 г.