Сега лидерите на Русия се опитват да си върнат голяма част от глобалната мощ и влиянието, които изгубиха в края на Студената война. Голямата им амбиция е да отменят постигнатото тогава разрешение на ситуацията и да утвърдят отново Русия като доминираща сила в Евразия, да я превърнат в една от двете или трите велики световни сили.
Не такива бяха надеждите и очакванията на западните демокрации през 90-те години. След Студената война те смятаха, че са достатъчно щедри, предлагайки на Русия да я приемат в европейския дом и в международните си политически и икономически институции. Милиардите долари външна помощ, които Западът осигури на Русия през 90-те години, са нещо съвсем различно от огромните суми, които победителите се опитаха да изтръгнат от Германия след 1918 г.
Ръководството на Русия обаче, характеризиращо се с все по-нарастващ национализъм, вече не се задоволява с това, че страната е поканена в Западния клуб при условия, които важат за всяка друга страна. По думите на Дмитрий Тренин Русия би се присъединила към Запада само ако „й бъде предложено нещо като съвместно председателство на Западния клуб“ и тя заеме „полагащото й се място на световната сцена редом до Съединените щати и Китай“.22 Днешните руски лидери се стремят не към интеграция със Запада, а към възвръщане на специалното величие на Русия.
Навремето лорд Палмерстън отбеляза, че нациите нямат вечни приятели, а само вечни интереси. Но представата на една нация за интереси не е непоклатима. Интересите се менят заедно с промяната на схващането за сила. Новата сила носи нови амбиции или връща старите и това важи не само за Русия, а и за всички други нации. Теоретиците на международните отношения говорят за държави на статуквото, но всъщност нациите никога не са напълно удовлетворени. Когато достигнат един хоризонт, веднага ги примамва друг. Невъобразимото става въобразимо, а после желано. Желанието се превръща в амбиция, а амбицията в интерес. По-могъщите нации не са непременно по-удовлетворени. Всъщност може би те са по-малко удовлетворените.
В последно време външнополитическите амбиции на Русия нарастват в концентрични кръгове. В края на 90-те години и в началото на новия век министър-председателят на Русия, а тогава президент Владимир Путин се бе заел да възстанови целостта и стабилността на Руската федерация, включително и по отношение на някога непокорната Република Чечения. След като успя да потуши бунта в Чечения, той насочи енергията на страната навън, към „близката чужбина“ и Източна Европа, за да наложи отново влиянието на Русия в традиционните й сфери на интерес.
Това означава обрат на прозападните тенденции от последните десетилетия. През 2003 и 2004 г., когато проруските правителства в Украйна и Грузия бяха заменени от прозападни благодарение отчасти на значителната финансова и дипломатическа подкрепа на Европейския съюз и Съединените щати, стратегическите последици за Русия бяха очевидни и обезпокоителни. Лидерите на Украйна се опитваха да постигнат по-голяма независимост от Москва и членство в Европейския съюз. Скоро след това президентът на Грузия предприе опити за присъединяване на страната към НАТО. Дори малката Молдова пое прозападен курс. Тези бивши съветски републики, заедно с балтийските държави Литва, Естония и Латвия, сега оформят пояс от независими и потенциално прозападно настроени страни по западната руска граница. Така наречените от Запада „цветни революции“ („оранжевата революция“ в Украйна, „революцията на розите“ в Грузия и „революцията на лалетата“ в Киргизстан) предизвикаха в Русия тревога относно отслабващото й влияние в „близката чужбина“.23
22
Dmitri V. Trenin, „Russia Leaves the West,“ Foreign Affairs 85, no. 4 (July/August 2006), p. 88–98.