Русия навремето приемаше това развитие — може би поради липса на избор. Но днес нещата стоят различно. След като не успя да попречи на включването на балтийските държави в НАТО и ЕС, Москва е твърдо решена да предотврати не само присъединяването на Грузия и Украйна, а и изобщо отправянето на покана за присъединяване. След като загубиха бившите си съюзници от Варшавския договор, които преминаха в ръководения от Америка алианс, руските лидери искат да създадат специална зона за сигурност вътре в НАТО, като осигурят по-второстепенен статут на държавите по стратегическите му флангове. Това е основната причина Русия да се противопоставя на разполагането на американските програми за противоракетна отбрана в Полша и Чехия. Въпросът не е само в опасението на руснаците, че предложените обекти могат някой ден да застрашат техния ядрен потенциал: Путин е съгласен системата да бъде разположена в Италия, Турция или Франция. Работата е там, че той иска да превърне Полша и останалите източни страни членки на НАТО в стратегически неутрална зона.
Днес Русия иска онова, което великите сили винаги са искали: да запази доминиращото си влияние в районите, които представляват интерес за нея, като премахне влиянието на други големи сили. Както се случва при великите сили, ако Русия успее да наложи регионалното си господство, ще увеличи и обхвата на амбициите си. Когато в края на XIX в. Съединените щати стават доминираща сила в Западното полукълбо, те не се задоволяват с това, а поглеждат напред към нови хоризонти в Източна Азия и Тихоокеанския регион. Днес Русия схваща себе си като световна сила с глобални интереси и глобални възможности.
Географски Русия и ЕС са съседи. Но геополитически те живеят в различни векове. Европейският съюз на XXI в., тласнат от благородната амбиция да загърби силовата политика и да въведе света в нов международен ред, основаващ се на закони и институции, сега се сблъсква с Русия, която до голяма степен остава старомодна сила от XIX в., упражняваща старата политика на силата. Обликът на двете държави е оформен от тяхната история. Постмодерният, „постнационален“ дух на Европейския съюз беше отговорът на Европа на ужасяващите конфликти, в хода на които на два пъти национализмът и силовата политика унищожиха континента. Нагласите в руската външна политика са формирани от разглежданата като катастрофална „постнационална политика“ след разпада на Съветския съюз. Кошмарът на Европа са 30-те години на миналия век, а на Русия — 90-те години. Европа вижда решение за проблемите си в изоставянето на националната държава и на силата. За руснаците отговорът се крие в тяхното възстановяване.24
И така, какво ще се случи, когато организация на XXI в. като ЕС се сблъска с предизвикателството на една традиционна сила като Русия? Отговорът ще стане ясен през следващите години, но контурите на конфликта вече се изясняват — дипломатическите застои по отношение на Косово, Украйна, Грузия и Естония; разногласията относно газовите и петролните тръбопроводи; острите дипломатически престрелки между Русия и Великобритания; и подновяването на военните учения на Русия в невиждана след Студената война степен.
Европейците са неспокойни и има защо. В началото на 90-те години държавите от Европейския съюз направиха голям залог. Те заложиха на новия световен ред и на превъзходството на геоикономиката над геополитиката, в условията на които голямата и продуктивна европейска икономика ще се конкурира със Съединените щати и Китай. Европейците прехвърлиха на Брюксел голяма част от политическия си и икономическия си суверенитет, за да укрепят институциите на ЕС. Съкратиха бюджета си за отбрана и забавиха модернизацията на военните си части, преценявайки, че меката сила заема мястото на твърдата. Те вярваха, че Европа ще бъде пример за света и че в един свят, изграден по модела на Европейския съюз, Европа ще бъде силна.
За известно време залогът изглеждаше добър. Европейският съюз упражняваше мощна магнетична сила, особено върху околните страни. Той беше остров на относителна стабилност с размерите на континент в един световен океан от размирици. Изтощението на Русия и привлекателността на Европа, комбинирани с гаранцията за сигурност, давана от Америка, привлякоха почти всички източни страни в западната орбита. Страните от Варшавския договор, начело с Полша, Унгария и Чехия, влязоха в ЕС заедно с балтийските държави. Гравитационното притегляне на Европа формираше политиката на Украйна и Грузия, както и на Турция. Привлекателността на европейската либерална „доброволна империя“ като че ли нямаше граници.
24
Ivan Krastev, Russia vs. Europe: „The Sovereignty Wars,“ published on the Web site Opendemocracy, September 5, 2007, http://www.opendemocracy.net/article/globalisation/institutionsgovernment/russia europe