Когато остави и последните в коша до камината, Йойхана каза:
— Защо ти тука?
— Защото трябва да ям, за да живея.
— Не, не тук във фермата — каза тя бавно. — Имам предвид тук… — Махна с ръка в кръг, все едно сочеше целия район. — Ти си… — няколко непонятни за него думи — отдалече, нали?
— Чужденец — отвърна той. — Да, от много далече. — Седна на столчето. — Трудно е да се каже, без… Нямам ги думите… още. Но като ги науча, ще ти кажа.
— Истината?
Каспар се взря за миг в лицето й и отвърна:
— Да, ще ти кажа истината.
Тя го погледна мълчаливо в очите. После кимна и отново се залови с работата си в кухнята.
Каспар стана и каза:
— Ще отида да помогна на момчето.
Излезе и видя, че Йорген се е запътил към ливадата. Спря за миг, осъзнал, че няма представа какво трябва да се свърши. Имал беше крепостни стопанства в Оласко, но най-близката ферма, която бе виждал, беше пътьом, от гърба на коня. Имаше смътна представа какво произвеждат, но не и точно как. Изсмя се наум и тръгна след момчето. Реши, че ученето му няма да е толкова бързо, колкото му се искаше.
Смъкването на подсечено дърво се оказа доста по-трудно, отколкото бе очаквал. Като дете беше виждал само веднъж как се прави. Дървото за малко не падна върху него, което предизвика злорадството на Йорген, след като първоначалният му страх, че Каспар се е наранил, премина.
Каспар отсече клоните и след това наряза ствола на удобни за пренасяне части и ги навърза с широките ремъци. Би трябвало да ги дърпа кон, но единственият кон на семейството се бе изгубил заедно с бащата на Йорген, тъй че му се наложи да свърши работата на коня, тоест да довлече дървата до къщата през мократа ливада. Напъваше се и дърпаше, а упоритите дърва се запъваха в земята и подскачаха при всеки напън.
Спря да си поеме дъх и каза на Йорген:
— Тежичко е. Момчето се засмя.
— Казах ти, трябваше да насечем дървата и да ги пренесем едно по едно.
Каспар поклати невярващо глава. Едно дете да му казва какво да прави. Представата за това му беше толкова чужда, че я намираше едновременно и за забавна, и за дразнеща. Свикнал беше хората да му се подчиняват автоматично, да не казват нищо критично пред него. Напъна се отново в сбруята и измърмори:
— Ако Тал Хокинс и неговата пасмина можеха да ме видят сега, щяха да се изпотръшкат от смях.
Погледна Йорген, на когото явно му беше смешно, и се разсмя.
— Е, добре, прав си. Иди да вземеш брадвата и ще го насечем тук.
Йорген заситни обратно. Идеята да гази напред-назад през ливадата поне десет пъти никак не допадаше на Каспар, но без кон пък собствената му идея беше пълна глупост.
Беше във фермата вече от осем дни. Започналото с боязън от страна на момчето и майката съжителство бе улегнало до сравнително спокойни отношения. Самият той все още спеше до вратата, но вече не събираше нещата, които можеше да се окажат потенциални оръжия. Избрал си беше това място, за да осигури на Йойхана колкото може повече самостоятелност в едностайната колиба, а също така и от съображения за сигурност. Всеки, който се опиташе да влезе, първо щеше да се натъкне на него.
Представите му за околностите на фермата все още бяха смътни, но не се съмняваше, че непрекъснато ги дебнат опасности. Разбойници и мародерстващи наемнически чети явно не бяха нещо необичайно за района, но фермата все пак бе достатъчно отдалечена от стария главен път — онзи, по който беше вървял на идване, тъй че малцина пътници можеха да се натъкнат на нея.
Каспар разкърши рамене и се наслади на силата, натрупала се в мускулите му. Знаеше, че е загубил тегло през трите дни без храна и вода, а сега и от непрекъснатия селски труд. Едър и широкоплещест, бившият херцог на Оласко никога не се беше притеснявал от теглото си и си беше позволявал много храна и вино от най-отбрано качество. Сега трябваше да носи дрехите на липсващия Бандамин, тъй като собствените му панталони вече му ставаха хлабави на кръста. Беше пуснал късо поддържаната си преди брада да расте, понеже нямаше нито бръснач, нито ножици, да не говорим за огледало. Всяка сутрин, преди да измие лицето си във ведрото с вода, поглеждаше отражението си и едва можеше да се познае — обгорял от слънцето, с буйна брада, а и лицето му бе отслабнало. Тук беше от по-малко от две седмици — как ли щеше да изглежда след месец? Дори не искаше да мисли за това. Смяташе да научи колкото може повече от тези хора, след което да си замине, тъй като бъдещето му не беше в селския труд, каквото и да му готвеше съдбата. Все пак понякога се чудеше как ли ще се оправя Йойхана, след като ги оставеше.