Йорген се опитваше да му помага, но беше само на осем години и си имаше свои момчешки интереси. Всекидневните му задължения включваха доенето на кравата, загубила телето си, храненето на пилците, оглеждането на оградите и други дребни неща, в които бе достатъчно опитен.
Йойхана се мъчеше да се справи с работата на мъжа си, но това не беше по силите на сама жена. Беше наистина работлива, но все пак не можеше да е на сто места едновременно. Все пак Каспар се възхищаваше на усърдието й. Тя ставаше преди разсъмване и спираше да отдъхне чак след залез-слънце; стараеше се да поддържа стопанството точно както го беше оставил мъжът й.
Каспар бе имал стотици крепостници из именията си, но никога не се беше замислял колко тежък е трудът им — приемаше плодовете на този труд за даденост. Вече обаче го ценеше високо. Йойхана и Йорген живееха доста добре в сравнение с повечето оласконски селяци, защото земята им си беше тяхна, и произвеждаха добра, годна за пазара реколта. Но като сравни тяхното положение с предишния си начин на живот, осъзна, че живеят на ръба на бедността. Колко ли победни трябваше да са селяните в неговата държава?
Неговата държава, помисли си той с горчивина. Рожденото му право бяха отнели и щеше да си го върне или да умре.
Йорген донесе брадвата и Каспар почна да сече дървото на по-малки части.
След малко момчето подхвърли:
— Защо не го цепнеш?
— Какво?
Йорген се ухили.
— Ще ти покажа. Изтича до сайванта и се върна с метален клин. Нагласи го и каза:
— Удари го с тъпото на брадвата. Каспар удари силно, като внимаваше все пак да не смаже ръката на детето, и наби клина в дървото. Йорген дръпна ръката си и се засмя:
— Винаги ме щипе на пръстите!
Каспар удари клина още три пъти и дървото се разцепи до средата с остър пукот.
— Като не внимаваш, всеки ден научаваш нещо ново — измърмори Каспар.
Момчето го погледна объркано.
— Какво?
Каспар се усети, че е заговорил на родния си оласконски, тъй че повтори думите си, колкото можеше, на местната реч. Момчето кимна.
Каспар се захвана да донацепи дънера. Монотонната работа му действаше странно отпускащо.
Напоследък го безпокояха сънища, чудати картини и странни чувства. Едва зърнати и едва запомнени неща, но тревожни. Най-странното в тези сънища бяха подробностите, които му бяха убягвали в реалния живот. Беше все едно наблюдава себе си отстрани, вижда се за първи път в различни ситуации. Образите прескачаха от дворцово пиршество със сестра му, седнала до него, към разпит на затворник в някоя от тъмниците под цитаделата, после на спомен за нещо, случило му се, докато е бил сам. Най-тревожното бе усещането, след като се събудеше. Беше все едно е преживял отново тези моменти, но този път чувствата не съвпадаха с онова, което помнеше отпреди съня.
Третата нощ го бе споходил един особено жив сън-спомен. Разговор с Лесо Варен, в личните покои на магьосника. Помещението вонеше на кръв и човешки изпражнения, и на миризми като от друг свят, от нещата, които чародеят настойчиво смесваше и гореше в лабораторията си. Каспар добре помнеше разговора, защото тогава Варен за първи път му бе намекнал, че няма да е зле да обмисли премахването на лицата, стоящи между него и короната на Ролдем. Помнеше също колко изкусителна му се беше сторила тази идея.
Но се събуди с гадене от спомена за вонята в стаята. Когато бе посетил Варен наяве, почти не я беше усетил, тя изобщо не го беше притеснила.
Каспар подтикваше момчето да говори за всичко, което му дойде наум, и постоянното бърборене на Йорген му помагаше да добие усет за местния език. Вече го владееше достатъчно добре за сносен разговор, но все пак беше неудовлетворен. Въпреки всичките си добри качества Йойхана и Йорген все пак бяха прости селски хора и не знаеха почти нищо за света извън фермата им и селото на няколко дни път на североизток. Там продаваха добитъка си и зърното, а доколкото Каспар успя да разбере, Бандамин беше минавал за заможен човек според местните мерки. — Казаха му за голямата пустиня на североизток, там живеели джещандите, различен народ от номадите, които се бяха опитали да го пленят. Тези бяха бенту, народ, преселил се от юга по времето на бащата на Йойхана. Каспар пресметна, че трябва да е било по време на войната, след поражението на армията на Изумрудената кралица на Кошмарния хребет в Западните владения на Островното кралство. Оласконското разузнаване бе събрало толкова информация, колкото можеше, докато баща му беше херцог, някои подробности бяха събрани от двойни агенти за Кралството и за Кеш, но от прочетеното Каспар бе убеден, че голяма част от историята така и не е съобщена.