— Оласко е морска страна — започна той. — Нашият столичен град, Опардум, е разположен на големи скалисти стръмнини, със защитимо, но все пак много оживено пристанище. — Продължи, докато крачеше бавно: — Той е на източното крайбрежие на голям… — Усети се, че не знае думата за континент на местния език. — Голямо място, казва се Триагия. Тъй че от цитаделата… — погледна ги и видя, че нито Йойхана, нито Йорген са озадачени от кешийската дума — от цитаделата човек може да види възхитителни изгреви над морето. На изток има равнинни земи, а покрай реката — много ферми, досущ като вашата…
Убиваше времето, като им разказваше за родната си страна. След малко Йорген попита:
— А ти какво правеше? В смисъл, не си земеделец все пак.
— Бях ловец — отвърна Каспар. — И войник. Пътувах.
— И как е? — попита Йорген.
— Кое как е?
— Пътуването.
— Като сега — отвърна Каспар. — Много вървене или плаване на кораб, или яздене на кон.
— Не — засмя се Йорген. — Искам да кажа, как изглеждаха местата?
— Някои са като вашите Горещи земи — отвърна Каспар. — Но други места са хладни и дъждовни… — Заразказва им за държавите около Морето на кралствата и за по-забавните неща, които бе виждал. Превалиха едно възвишение и видяха село Хеслагнам.
Каспар си даде сметка, че е очаквал нещо по-процъфтяващо, и дори изпита разочарование. Най-голямата постройка пред очите му явно беше ханът, двуетажна дървена сграда с невероятен варосан покрив. Единственият комин бълваше дим, а зад хана се виждаше конюшня и ограда за добитък. Други две сгради приличаха на дюкяни, но без табели, които да говорят за предлаганата стока. Представа нямаше какво може да купи човек в Хеслагнам.
Йойхана прати Йорген да отведе животните, а двамата с Каспар влязоха в хана.
Вътре Каспар се разочарова още повече. Коминът на камината бе иззидан от зле одялани камъни и проветряването беше лошо. Гостилницата вонеше на готвено, човешка пот, разлята бира, мухлясала слама и още по-трудно определими неща.
Нямаше никого, ако не се броеше един едър мъж, понесъл буренце някъде от задната част на сградата. Той го остави и каза:
— Йойхана! Не очаквах да те видя скоро тъдява.
— Продавам две добичета.
— Две? — Мъжът отри ръце в мазната си престилка. Беше дебеловрат и плещест, с огромен корем, и се поклащаше тежко, докато вървеше. Имаше белези по ръцете, оголени под навитите ръкави, и Каспар на мига разбра, че е бивш войник или наемник. Личеше си, че под тлъстините има достатъчно мускули, за да създаде на човек неприятности.
Мъжът говореше на Йойхана, но гледаше него.
— Мен и едно не ми трябва. Половин теле още ми виси в зимника и вече се вмирисва. Бих могъл да ти взема едно, да речем, ще го затворя отзад и ще го заколя другата седмица, но две-не.
— Сагрин, това е Каспар — каза Йойхана. — Работи в стопанството срещу храна, замества Бандамин.
Мъжът се ухили злобно и каза:
— Хубаво го замества, като гледам.
Каспар остави обидата да мине покрай ухото му. Ханджията приличаше на скандалджия и макар Каспар да не се боеше от никого, нямаше и навика да си навлича излишни неприятности. Твърде много свои приятели беше виждал Да умират ненужно в дуели още като младеж, за да вярва, че има полза човек да се въвлича в свади. Така че отвърна:
— Ако не ви трябва телешкото, ще опитаме в следващото село… — Погледна Йойхана.
— Мастаба — каза тя.
— Чакайте малко. — Сагрин се потърка по четинестата брада. — Нямам много пари или стока. Какво искате?
— Коне — отвърна Каспар. — Два.
— Коне! — повтори Сагрин и се изсмя. — Че то все едно че им искате злато колкото теглото им. Някакви търговци на роби минаха тука преди няколко месеца и ми купиха два, а на следващата нощ се върнаха и ми откраднаха другите три.
— Кой друг продава коне тука? — попита Каспар. Сагрин се почеса по брадичката, уж че мисли, и рече:
— Хм. Сигурен съм, че няма да намерите нищо и в Мастаба. Може би надолу по реката?
Йойхана се намеси.
— Знаеш, че пътуването покрай реката е опасно дори за въоръжени мъже, Сагрин! Опитваш се да ни уплашиш, за да направиш сделката по-добра за тебе! — Обърна се към Каспар. — Лъже, че в Мастаба няма коне.
Обърна се да излезе, но Сагрин протегна ръка и я сграбчи за рамото.
— Я чакай, Йойхана! Никой не може да ме нарича лъжец, дори и ти!
Каспар не се поколеба: хвана ръката му, натисна силно нерва под палеца му, блъсна го и понеже Сагрин не залитна, го сграбчи за мръсната риза и дръпна. Сагрин се олюля за миг, но рефлексите му на стар боец се събудиха и вместо да рухне на пода, той изръмжа, готов да се бие.