Выбрать главу

Неочаквано го обзе тъга. Колко малко се беше грижил за хората си. През мислите му се изсипа порой от образи, също като сънищата, които сънуваше напоследък.

— Какво ти е? — попита тихо Йойхана.

Каспар я погледна накриво.

— Моля?

— Цял пребледня и даже се просълзи. Какво ти е?

— Нищо — отвърна той с изненадващо хриплив глас. Преглътна с мъка. — Просто един неочакван стар спомен.

— От война ли?

Той сви рамене и кимна, без да отвърне.

— Бандамин беше войник навремето.

— Наистина ли?

— Не като теб — добави тя бързо. — Служеше в местното опълчение, още като момче, с баща си. Опитваха се да въведат ред.

— Справили са се добре. Тя сви рамене.

— Не знам. Още ни притесняват разбойници и грабители. Търговците на роби бенту пленяват свободни хора и ги отвеждат на юг. Продават ги на богати чифликчии или мелничари, или ако са воини, ги водят в град Змийска река за игрите.

— Змийска река. Колко далече е този град?

— Няколко седмици с лодка. Не знам точно. Там ли ще идеш?

— Да — отвърна Каспар. — Трябва да се върна у дома. За да го направя, ми трябва кораб, а единствените кораби, които плават до отечеството ми, са там.

— Дълъг път е.

— Да, много дълъг. Сагрин се върна и каза:

— Ето какво е готов да предложи Келпита… — Изреди предлаганата стока, зърно някъде по-късно и малко замяна с друг търговец в следващото село. Накрая Йойхана като че ли изглеждаше доволна.

— Дай една стая за нощта, с вечеря, и правим сделката.

— Готово! — рече Сагрин и си стиснаха ръцете. — За тази вечер имаме печена патица и яхния, хлябът е от тази заран.

Щом Сагрин тръгна към кухнята, Йойхана прошепна на Каспар:

— Не очаквай твърде много. Той изобщо не може да готви.

— Храната си е храна, а аз съм гладен — отвърна Каспар.

— Все пак още нямаш кон.

Каспар сви рамене.

— Все ще се оправя някак. Може да намеря някоя лодка за надолу.

— Това ще е трудно.

— Защо? — попита Каспар и отиде да си налее още ейл, докато Сагрин работеше в кухнята.

— Ще ти кажа на вечеря. Май трябва да ида да намеря Йорген.

Каспар кимна и отпи от ейла. „Човек може да има и по-лош живот от това да е женен за жена като Йойхана, със син като Йорген“ — помисли си. А след това огледа жалкия хан и си помисли: „Но би могъл да има и много по-добър“.

Каспар се сепна. Йойхана и Йорген спяха на двата нара, които служеха за легла в хана, а той — на постеля на пода.

Нещо го беше събудило. Вслуша се напрегнато. Коне!

Извади меча си и се забърза по коридора и надолу по стъпалата. Завари Сагрин в гостилницата, със старото си войнишко оръжие в ръка. Даде знак на ветерана да се премести до вратата, а сам той забърза към прозореца.

Петима конници. Струпали се бяха на двора и спореха за нещо. Един посочи хана, друг поклати глава и посочи към пътя. Носеха тежки наметала, но Каспар успя да види достатъчно от облеклото им, за да разбере какви са: войници.

След малко се обърнаха и препуснаха на север.

— Заминаха си — рече Каспар.

— Какви бяха? — попита го Сагрин.

— Войници. С ботуши. Видях по една нашивка на куртките им, но цвета не можах да различа — бяло, може би жълто. С еднакви мечове, но без лъкове и щитове. Носеха тюрбани с пера.

— Проклятие — изруга Сагрин. — Сигурно са решили да идат до Мастаба. Но ще се върнат.

— Кои са те?

— На юг има един разбойник. В град Делга, ако човек може да го нарече град. Нарича се радж на Мубоя. Негови хора са. Претендира за цялата земя между Делга и бреговете на Змийско езеро и държи свои гарнизони в паланките и селата. Даже данъци събира от хората кучият му син.

— Предлага ли им закрила? — попита Каспар.

— Един вид — отвърна Сагрин. — Пази ги от другите разбойници и мародери, за да може да скубе пилците сам.

— За управление трябват пари — каза Каспар.

— Добре си се оправям и без управление — изсумтя Сагрин.

— Намери достатъчно хора с мечове, които да са съгласни с теб, и би могъл да го убедиш. Тези петимата, дето ги видях, сигурно биха могли да завземат цялото селище без друга помощ.

— Знам ги аз тия неща. Навремето баща ми събра опълчение, бях още момче, и се бихме с много бандити. — Посочи белезите на ръцете си. — Не бъркай, тия съм си ги заслужил честно, Каспар. Но вече съм стар. Готов съм да се бия, но знам, че няма да спечеля.

— Е, този радж може би няма да е първият разбойник, основал династия. Там, откъдето съм аз… — Реши да не обяснява и вместо това каза: — Ако може да донесе ред и сигурност за хора като Йойхана и Йорген, за жените и децата, това ще е добро, нали?